От делото на братята Кирил и Методий и техните ученици, през Паисий, Софроний Врачански, Петър Берон и Васил Априлов та до наши дни България винаги е издигала на пиедестал народните си будители - писатели, учени и общественици! Затова и точно преди 100 години, през 1922 година Стоян Омарчевски, тогавашният министър на народното просвещение в правителството на Александър Стамболийски, подкрепя инициативата, издигната по-рано от група интелектуалци, и внася предложение в Министерския съвет за определяне на 1 ноември като Ден на българските народни будители.
Зад тази инициатива по онова време седят имената на Станимир Станимиров, Александър Радославов, Димитър Лазов, проф. Беньо Цонев, Иван Вазов, проф. Любомир Милетич, д-р Михаил Арнаудов, д-р Фил. Манолов, Христо Цанков-Дерижан, проф. Иван Георгов, Стилиян Чилингиров, Адриана Будевска и Елена Снежина.
При установяването на Григорианския календар като държавен през 1916 година Българската православна църква продължава да използва Юлианския календар — чак до 1968 г. Съответно 19 октомври — денят, в който се чества св. Иван Рилски Чудотворец, става 1 ноември по новия календар. Обкръжен от всенародна почит и признание, смятан за небесен покровител на българския народ и държава, свети Иван Рилски е останал в народната памет като образец за всеотдайност, безсребърничество, любов към ближния и отечеството. Народната обич и уважение към този светец остават живи през вековете на османското владичество и затова този ден става символ на преклонението пред най-светлите умове на Родината.
На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излиза с окръжно № 17743, според което 1 ноември е определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България. На 31 октомври 1922 г. излиза постановление на Министерския съвет за обявяване на празника. На 13 декември същата година XIX народно събрание приема Закон за допълнение на Закона за празниците и неделната почивка. На 3 февруари 1923 г. цар Борис III подписва закона за въвеждането на Деня на народните будители. Три години след подписване на Ньойския договор българското общество изпитва остра нужда от духовни стимули и ги намира в наследството от идеи на най-мъдрите българи.
Отправя се и Прокламация за Деня на народните будители, част от която гласи: „Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.“
По повод обявяването на празника за общонационален, министър Стоян Омарчевски казва: „...първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на Възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот... Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември — деня на св. Йоан Рилски, за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини водиха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали.“
Впоследствие празникът се отбелязва редовно до средата на 40-те години на 20. век. През 1945 г. честването на празника е отменено от наскоро дошлото на власт правителство на Отечествения фронт, дало началото на местния комунистически режим, като част от характерната за този период обстановка на пропаганда и цензура.[3] Това е един от първите актове на постепенна замяна и омаловажаване от новата власт в България на празниците, които се свързват в съзнанието на народа с предишните управления, имат религиозен характер или са с по-скоро национално значение, с такива които имат по-скоро светска, идеологическа-комунистическа или интернационална насоченост. Като основен заместител на Деня на будителите идва имащият и свои и предходни и съвременни значение и история Ден на Кирил и Методий (преобразуван в Ден на българската и славянската писменост и култура).
Със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от XXXVI Народно събрание на 28 октомври 1992 г., празникът се възобновява официално по идея на професор Петър Константинов — председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария“. Датата 1 ноември отново е обявена за Ден на народните будители и става неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. От 2002 г. се изпълнява ритуал по издигане на националното знаме пред парадния вход на Президентската администрация и извършване на тържествена смяна на караула.
