В „Строителите на съвременна България“ Симеон Радев описва в подробности живота на Апостола на свободата Васил Левски, представяйки основните етапи на израстването му от революционер до създател на онези комитети, които полагат основите на бъдещото Освобождение. На днешната дата България се прекланя пред своя син и отдава почит на великото му дело. По повод 145-та годишнина от неговата смърт публикуваме част от историята на Апостола, пресъздадена от Симеон Радев в неговата книга.
„Левски обичаше да общува с образованите хора и да се просвещава от тях. В двете Легии той научи много. И сега се чувствуваше достатъчно силен, за да се намесва в идейните разпри на емиграцията. Една негова статия, предназначена за „Дунавска зора“ и писана на 1 юни 1868 г. в Гюргево, при първото му идване в Румъния след като бе напуснал Легията, показва журналистическа дарба, която, ако той да бе живял, щеше, при познатия му ламтеж за напредък, блестящо да се развие, както у Захари Стоянова, както у Димитрия Петкова, малокнижни като него през своите младини. Левски влизаше в тая си статия в полемика с един дописник на Браилския вестник.
Най-напред той въставаше против тая теория, че българите били уж татари. „Нам - пишеше той - ни се много чудно виде за (това), че и у нас българите имали партида (партия), която проповядвала, че българите са Чингис ханове потомци, но може тя да говори за с(ръбските) училища, гдето (на)истина се преподава, че българите са от татарско колено, в такъв случай просим прошка.
Дописникът на „Дунавска зора” бе писал против тайните комитети, защото всичко, що било тайно, било слабо и неискрено. Българите, които изгубили свободата си на бял ден, трябвало сега да работят за възвръщането й пак на бял ден.
Левски му възразяваше по един начин много остроумен и пълен с ирония.
„Според тая идея на речената дописка - пишеше той - българският народ трябва явно в бял ден с параходите от Австрийската плавателна компания да си докара оръжие и друго, чтото (каквото) е потребно за един бой. – Всичко в бял ден да го извади пред турските скели, да заплати прилично мито на турското правителство, после българите да си поделят оръжието и да излезат в Русенското поле и да направят едно добро военно упражнение с иглените пушки и с вити топове, па тогава да станат да изгонят турците, и тогава България ще стане държава свободна и независима.
(На)истина това би било твърде лесно станало, но по-напред речената дописка нека бъде добра и да свърже всичките турци, па не само турците, па и немците, защото в настоящето време немците са по-турци и от самите турци.
Па ако речената дописка има некоя шапка невидимка, с която българският народ да похлупи на главата си, чтото никой да не го вижда какво прави, тогава пак просим прошка.“
Тоя интерес на Левски към разискванията по народните работи, желанието му да се вижда с хора от интелигенцията, загрижеността му да намери един път за своята собствена дейност, общителният му характер, всичко това е карало Левски да търси познанства в Букурещ. Тогава стана и срещата му с Ботева, продължена с временно съжителство между двамата, съжителство при обстоятелства тъй жестоки, че дава тръпки. И двамата прекарваха тогава едни от най-мрачните дни на живота си.
За пръв път Левски влизаше в един дълъг и тесен допир с един човек от интелигенцията, и то бе един човек изключителен по ум и мисъл и дарование. Някои говорят за начетеност на Ботева. Начетеност! Откъде у тоя млад човек едва на 21 години? Къде бе имал той време и сгода да ходи по библиотеките и да стои надвесен над книгите? Начетен, не; но с глава, в която кипяха идеите. Идеи, добити от бърз прочит и при срещи, сигурно не много на брой, но попаднали в един жив ум, който ги окриляваше с помощта на едно силно въображение. Как бихме желали да знаем нещо точно за разговорите между тия двама млади хора, които неволята бе събрала под една стряха, но у които любовта към свободата и борческият дух създаваха такъво родство! Националния завет саморазстриганият дякон го знаеше от Раковски; но новият му другар откриваше сега пред него един нов свят, социалния. През дългите зимни нощи в тая запустяла воденица, където вятърът проникваше от всички страни, преди двамата да си легнат гладни, Ботев му е развивал с тая страст, която гореше у него, и на която мизерията даваше своя приглас, теориите, донесени от Русия.
Левски знаеше, че чорбаджиите са изедници и че турският ярем е срамен. Ботев му е разправял, че социалните неправди са всемирно явление и че борбата срещу потисничеството изпълва вековете. Той е извиквал пред него със своите ярки мечти виденията на едно общество без икономически робувания и нищета. Трябва да предположим всичко това, защото за нас, днешните поколения, Ботев, това е то. Най-сетне, може ли за една епоха, тъй пълна със събития, но за която толкова малко знаем, историята да не прибягва до догадки и историкът – до своето въображение?
Социалните идеи, които Ботев развиваше, не бяха противни на собственото чувство на Левски. Сам той носеше в душата си един естествен бунт против всякакъв гнет и всякакво неравенство. Тоя бунт бе постоянно засилван от опита му от живота. Но неговата природа не беше умозрителна, той бе човек на действието, умът му бе всецяло погълнат от непосредствените задачи и всичко това го възпираше да се предава на социални мечтания, несвързани още с участта на българина. Ботев разшири неговата представа за света и човечеството (това вярваме), но не можеше да го привлече към своите теории.
Ако не му е повлиял със своите идеи, то във всеки случай е произвел върху му силно впечатление със своята необикновено надарена личност. Тоя млад човек, който зъзнеше нощем в една ветрена воденица и денем се срамуваше да се покаже с дрипите си, беше вече, ни повече, ни по-малко, най-големият български поет на своето време. Забележете момента. Найден Геров след своята епическа поема бе млъкнал. Добри Чинтулов пишеше лирическите си революционни поезии, но освен тук-таме някой стих, който прозвучава силно и като че ли озарява всичко наоколо („Вятър ечи, Балкан стене“ в едно стихотворение, „Мъглите виж, на дъжд се гонят“ в друго), неговото творчество, тъй пламенно за съвременниците, сега за нас е хладно и привлича вниманието само със своята външна форма. Константин Миладинов немà време да развие своя нежен епически талант и остави само спомена на една трагична смърт. Вазов не бе дал още „Борът“ и П. Р. Славейков бе познат само по своите ергенски еротически песни, както ги нарича Нешо Бончев; той не бе написал още ни едно от тия свои стихотворения, в които е истински голям, ни „Не пей ми се“, обнародвано в 1870 г., ни „Жестокостта ми се сломи“, писано няколко години по-късно. А Ботев бе вече авторът на „На прощаване“ и на „Хайдути“.99
Умът на Ботева, познанията му, поетическият му талант, всичко това произвеждало върху Левски голямо впечатление. Поетическият му талант е може би това, от което той най-много се възхищаваше. Левски, чувствителен към поезията (нали видяхме, че той сам се опитва да пише стихове), е слушал с вълнение Ботева да декламира своите стихотворения и е виждал у него големия художник на българската реч и вдъхновения човек. Но той не обичаше у него безредния негов живот, босячеството му; той съжалявал, че духовната сила на един човек, толкова скъпоценен за народното дело, се прахосва тъй нещастно. „Като по-опитен, по-твърда българска натура - пише Захари Стоянов - той го съветвал да не бъде толкова краен, странен и да почне да живее малко по-човешки, за да бъде пример на другите във всичко. Той му казвал: „Да знаех колкото тебе, чудеса щях да направя. Вземи пример от Раковски!“ Но тия съвети останаха без следа в живота на Ботева. Те бяха противни на неговия инстинкт и на неговата съдба. Двамата не повлияха много един на друг, но едно горещо чувство ги свърза. Когато Левски свърши своя бурен живот, Ботев писа: „И аз имах брат, когото видях на бесилото...“.
В писмото си до Тулешков, в което му разправяше, че не смеел да излезе със своите окъсани дрехи на улицата, Ботев пишеше: „Тия дни мисля да държа сказка в читалището „Братска любов“, но как ще да се явя, не зная!“ Ний казахме, че „Братска любов“ бе един център на младите. Ботев ли въведе там Левски или именно там те се срещнаха? Това няма кой да ни каже. Но в това читалище се реши великата мисия на Апостола: създаването на революционна организация вътре в България.
Кога точно представата за тая мисия се очерта в ума на Левски? Намеренията му, когато след арестуването си в Зайчар пристигна в Румъния, са може би най-добре изразени в тия думи, които му приписва, но за малко по-рано, един негов другар от Легията: „Ще си вземем от тука някои и други другари и ще заминем през границата, та че там, в България, повече ще размислим какво да се прави.“ В Букурещ, обаче, идеите му трябва да са се определили по-ясно. Тук, в унинието, което бе настъпило, ставаха размишления: вадеше се урока от несполуката на четите и се търсеше нов път. „Хаджи Димитровците - ще пише малко по-късно Каравелов - от самото начало до трагическия конец на тяхното велико дело, бяха обречени на жъртва. Тяхното дело принесе несъмнения плод..., но самите те трябваше да погинат. Но ако това Хаджи Димитрово движение да беше се захванало извътре, то щеше да има съвсем други последствия.“ Ботев ще вади същите заключения: България няма да се освободи с чети. „Идеята на Раковски и на комитета се показа несъстоятелна. „Трябва отсреща да се работи, а не тука“ – казаха едни и се захвана вторият период на нашите революционни стремления.“ Наистина тия мисли Каравелов ги изказваше в 1870, а Ботев в 1875 г. Но още в 1868 г. те са се чували във Влашко. Те бяха, тъй да се каже във въздуха. „Да се работи вътре“, това е било и решението на Левски. Но пред него стоеше тая мъчна, тая проклета за всички революционери задача: отде да се намерят средствата? Там той намери между младите, в читалището „Братска любов“, човека, който със своето съдействие му отвори пътя за България.
Киро Тулешков в мемоарите си разказва как това станало. Сцената е описана много живо. Един ден Димитър Ценович, като отива в читалището, заварва Левски. Между тях се завързва разговор. Левски, изпълнен със своята идея, взел да му разправя (както е разправял и на други), че с чети отвън България няма да извоюва свободата и че е необходимо да се организира самия народ за въстание. Ценович го изслушал внимателно. „Когато мислиш и си уверен - казал му той -, че ще може по тоя начин да се успее, защо стоиш тук и не отидеш в България и да приложиш на дело своя план?“ - „Нямам пари г-н Ценович, а без пари нищо не може на тоя свят.“ – „Колко пари ще ти трябват в началото“ - го попитал Ценович. „Малко“ - отговорил бъдещият Апостол. „Стигат ми тридесет лири турски.“ Ценович го погледнал и му се засмял: „Тридесет лири! Какво ще правиш с толкова малко пари?“ – „Аз няма да подкупвам турските министри - казал Левски - та да се нуждая от много пари. Аз имам нужда от пари, колкото да мога да пропътувам от тука до някои градове в България и да се облека.“
Ценович видя в човека, който му говореше така решително, апостола и му брои парите. За това съдействие на букурещкия родолюбец е споменал и сам Левски при съденето му. В обвинителния акт, основан на разпита му, се казва: „При организирането на комитетската акция, той бил повикан в Букурещ от търговеца Дженович и присъствувал на състоялия се там комитет с лице открито, докато другите дошли из разни места, имали покривало на лицето си, за да не се познават едни други.“ Общото мнение е, че що се касае до това събрание, Левски е разправил на турските съдии една басня. Но Ив. Касабов пише в спомените си, че Тайният комитет е предвиждал подобни церемонии по подражание на карбонарите.
Левски получил от Ценовича паричните средства, но не му трябваха за неговото предприемане само пари. „Нему бяха нужни - бележи А. Бурмов, и връзки в България, извън ония, които той имаше. А тези връзки можеше да му даде само Обществото и по-специално хората на бившия Таен комитет, които влизаха в него. И те му ги дадоха. Когато през декември 1868 г. Левски напусна Букурещ на път за България, той се отправи преди всичко в Турну Магуреле дето живееха Т. Ковачев и Д. Хр. Попов, и двамата бивши членове на Тайния комитет и потърси тяхното съдействие да мине Дунава.“ Ковачев му служи известно време за връзка между България и Влашко и след това се загубва в живота на Левски под тежестта на тежки подозрения; Д. Хр. Попов остана до трагичния край на Апостола неговия верен човек отвъд Дунава.
Левски пристигна в Турну Мъгуреле на 6 декември. Да му се намери пригоден паспорт, да се добие виза, не бе малка работа. Той престоя тук шест дни. На 11-и замина за Цариград.
Има едно предположение, че Левски отишъл в Цариград, за да се срещне с приятелите на Раковски, които го въведоха в 1862 г. в народното дело: Ст. Буйнов и Стоил Попов. Но Левски не можеше да не знае, че Буйнов, след като бе лежал в затвора, се намираше в Анадола, а Стоил Попов бе чиновник на Мидхат паша и редактираше в Русе в. „Дунав“. Освен това ний знаем от едно известие, че Апостолът стоял в турската столица само един ден. Защо тогава Левски отиде най-напред в Цариград? Най-естественото обяснение е, че той мина през турската граница, за да влезе по-безопасно в България, докато минаването през Дунава бе свързано с рискове поради мерките за бдителност, взети от турските власти към всичко, идещо от Влашко.
Когато Левски пристигна в България, за да започне своето велико дело, какво бе разположението на умовете в българския народ? Появяването на четите бе произвело силно впечатление и на българи, и на турци. За последните боят при Върбовка дойде като гръм из невиделица и Филип Тотю завладя въображението им. Чудесата на неговото юначество се разнасяли от уста на уста. Те вярвали, че той имал криле; от там му дойде и името „Хвърковатия“. Понеже четите на Филип Тотю и П. Хитова се явиха само няколко месеца, след като се бе чуло за образуването на Тайния комитет в Букурещ, за никого не оставаше съмнение, че те са негово дело. Тогава прозвуча – плашило за турската фантазия – името „комита“.
Из „Строители на съвременна България“
