На 17 януари православната църква почита паметта на свети препоподобни Антоний Велики, който след дългогодишна духовна борба постигнал святост и бил удостоен от бога с дарбата да лекува. Доживял до 105-годишна възраст, запазвайки телесното си здраве и сила. Година преди смъртта си взел участие в борбата на църквата против арианската ерес и победил еретиците на открит диспут, проведен в град Александрия. Успехът му е наречен „тържество на християнството“. Починал на 17 януари 356 г.
В българския фолклор двамата светии Антоний и Атанас, който се отбелязва на 18 януари, са тясно свързани и се смята, че са двама братя ковачи. Именно затова Антоновден и Атанасовден се честват като празници на ковачи, железари, ножари и налбанти.
По някои места като в Поповско например двата дни се именуват сладки „сладки и медени". В Пиринско се вярва, че всички болести се събират на Антоновден, а на следващия ден (Атанасовден) тръгват по хората.
В Разградско (където празникът е известен и като Лелинден заради табуираното име на чумата – „леля") има обичай две медени питки да се дават на съседи, роднини и приятели, а трета питка да се оставя на тавана за чумата („за лелята“, за „боля̀та“). На този ден жените не предат и не плетат, защото се вярва, че ако се убодат, няма да зарасне лесно. Не варят боб и леща, за да не разсърдят чумата, шарката и „синята пъпка“.
Празнуват българите с имената Антон, Антонио, Антония (старо римско родово име, означаващо „безценен, неоценим, който няма цена“), Антоана, Антоанела, Антоан, Антоанета, Антонина, Андон, Андония, Доника, Дончо, Донка, Донна, Донислав, Драгостина, Тончо, Тоника, Тонка, Тонко, Тоня, Тони, Томас.
