На 17 януари православната църква почита паметта на свети Антоний Велики. Живял през терти век от новата ера в Среден Египет, той още в младостта си раздава наследството на бедните и се оттегля от света. След дългогодишна духовна борба постигнал святост и бил удостоен от бога с дарбата да лекува.
Доживял до 105-годишна възраст, запазвайки телесното си здраве и сила.
Преди смъртта си взел участие в борбата на църквата против арианската ерес: победил еретиците на открит диспут, проведен в град Александрия. Успехът му е наречен „тържество на християнството“.
В българския фолклор двамата светтии Антоний и Атанас (честван на 18 януари) са тясно свързани – смята се, че са двама братя ковачи.
По някои места (Поповско) празниците им се означават с общото название „сладки и медени".
В Пиринско се вярва, че всички болести се събират на Антоновден, а на следващия ден (Атанасовден) тръгват по хората. В Разградско (където празникът е известен и като Лелинден заради табуираното име на чумата – „леля") има обичай две медени питки да се дават на съседи, роднини и приятели, а трета питка да се оставя на тавана за чумата („за лелята“, за „боля̀та“).
На този ден жените не предат и не плетат, защото се вярва, че ако се убодат, няма да зарасне лесно. Не варят боб и леща, за да не разсърдят чумата, шарката и „синята пъпка“.
Антоновден и Атанасовден се честват като празници на ковачи, железари, ножари и налбанти.
Именници са Антон, Антонио, Антония (старо римско родово име, означаващо „безценен, неоценим, който няма цена“), Антоана, Антоанела, Антоан, Антоанета, Антонина, Андон, Андония, Доника, Дончо, Донка, Донна, Донислав, Драгостина, Тончо, Тоника, Тонка, Тонко, Тоня, Тони, Томас.
