До дни България ще има нов земеделски министър — избор, който ще покаже не само кадровия усет на бъдещото управление, но и дали изобщо има визия за сектора. Земеделието днес е уязвимо, разклатено от кризи, зависимо от субсидии и оставено без реална защита. Производството се изкривява, пазарът се сивее, а контролът по границите и вътре в страната очевидно не работи ефективно. Липсват силни организации, кооперативи и законова рамка, които да защитят българските производители. Затова новият министър ще трябва да бъде не просто администратор, а реформатор, способен да изведе сектора от дългогодишния застой.
Добър ден в неделя!
До десетина дни страната ще има нов земеделски министър — и рядко този избор е бил толкова важен. От решението на бъдещия премиер Румен Радев ще проличи доколко умее да разпознава качествата на хората около себе си и каква посока вижда за българското земеделие.
Все по-ясно е, че секторът е оставен без защита. Кризите — от Ковид-19 до военните конфликти — го доказаха. Иван Христанов само оголи реалността.
Българското земеделие стои на открито поле — без окопи, без крепостни стени, без стража. Останаха единствено субсидиите — европейски и национални. Европейските са по-ниски от тези в Западна Европа, а държавните са ограничени — особено при липса на приет бюджет и при призиви за затягане на коланите.
Субсидиите притъпиха предприемчивостта, отнеха въображението на фермерите. Затова днес трудно намираме български фасул, леща, чесън, картофи, круши, ябълки, фъстъци, сусам, гъби… списъкът е дълъг. Произведените в България – от изброените култури - могат да изхранят един град, защото се отглежда това, за което се плаща. Масовото засаждане на тикви преди години беше ясен сигнал.
Дори зърнопроизводителите — доскоро най-стабилният сектор — вече изчерпват ресурсите си. Животновъдството се свива, а оцеляват предимно стопанствата със затворен цикъл. Плодовете и зеленчуците са потънали в сивия сектор, като единствено големите търговци на дребно внасят известна прозрачност.
Границите са пробити. Проверките през последните месеци го показаха. Влиза некачествен слънчоглед, с влязлото в сила от 1 май временно споразумение ЕС-Меркосур предстои внос и на други продукти от Южна Америка. Появяват се зеленчуци с остатъчни пестициди, както и тонове незаконно внесени пестициди. Пренася се евтино мляко, от което се прави „българско“ сирене.
Неизвестно какъв процент от продукцията изчезва в нелегални кланици, складове, тържища и пазари, където счетоводната отчетност е мит. Има пасища без животни, ушни марки без уши. Здрави стада, обявени за заразни, се блокират, а мъртви животни стигат до кланици като живи.
Липсват кооперативи, които да защитават производителите — и няма да ги има без законова рамка и финансова подкрепа.
Законопроектът за веригата на доставки, който трябваше да защити доходите на фермерите и цените за потребителите, беше блокиран. Нито една браншова организация не реагира. За разлика от Западна Европа, където фермерите блокират логистични центрове при нелоялна конкуренция, у нас липсват силни структури.
Ако погледнем към управлението на предишните земеделски министри, можем ясно да откроим основния принцип, който са следвали. И той е: Плащай навреме субсидиите, за да не бият тъпани под прозорците!
Време е това да се промени. Нужен е министър, който да излезе от ролята на касиер и да поеме ролята на реформатор. След толкова пропуснати години българското земеделие има нужда не от администратор, а от визионер с мисия. Кухите фрази няма да свършат работа. Службогонците ще са вредни. Професорите ще са безпомощни. Тогава? Румен Радев наистина е изправен пред най-трудния избор в правителството си.
