На плоското дъно на бутилка от минерална вода пробивам с бургия 10-12 дупки по 2,5-3 мм. Закривам ги с капачка от буркан "Омния" и пълня с инвертиран сироп. Бутилка от 1,5 литра съдържа около 2 кг сироп. Питата, която ще запълвам, се поставя хоризонтално или малко наклонена в подходяща по размери тава. Слага се пластмасовата капачка и бутилката се издига над питата, стиска се с ръка и с движение от единия до другия край тънките струйки влизат в килийките, изгонвайки въздуха от тях. След като килийките се запълнят, с мека плоска четка разнасям излишния сироп. Малко по-бързо килийките се пълнят задоволително, като топлият сироп се излива на тънка струйка и с четката се разнася по питата. Възниква въпросът за гъстотата на инвертирания сироп, даван за допълване на запасите. Знаем, че пчелите по-лесно приемат сироп с такава гъстота, каквато има нектарът в природата.
Разбира се, и ние можем да разредим инвертирания сироп колкото искаме - например 1:1. В такъв случай ние с нищо не помагаме на пчелите. Енергията, която те ще изразходят, за да доведат разредения инвертиран сироп до необходимата гъстота за запечатване, ще бъде същата, както ако им се дава обикновен захарен сироп 1:1. Пчелите не "разбират" дали сиропът е инвертиран (т.е. разложен на прости захари), за тях е важно дали е достигната необходимата гъстота за запечатване. Освен това при сгъстяването на разреден инвертиран сироп пчелите пак прибавят ензима инвертаза, за което е необходим прашец, а това при слаб принос от природата ще бъде за сметка на мастните натрупвания в тялото на есенните пчели. И оттук се поражда дилемата - рядък сироп, който се взема лесно от пчелите, но трябва да се преработва, или гъст сироп, който се взема по-трудно, но изисква само пренасяне така, както се пренася разпечатаният мед от маломедните пити зад преградната дъска.
