Наследствен производител на плодове и зеленчуци, Христо Кумчев - по-малкият син на пловдивския градинар Красимир Кумчев, от пет години е поел маркетинга и спедицията на семейната компания и днес е управител на Agroproduct group („Агропродукт груп“). Срещаме го по време на наскоро проведения годишен форум за производителите на плодове и зеленчуци InteliFresh, организиран от InteliAgro в София, където темата за сдружаването на фермерите в сектора беше в центъра на дебатите. Пред Синор.бг Христо Кумчев представи опита си в условията на един силно конкурентен пазар, където вносът поставя под силен натиск българското производство.
Г-н Кумчев, с каква продукция се представя вашата фирма през последните години и лесно се търгува на вътрешния пазар?
Освен с производство на плодове и зеленчуци, фирмата ни се занимава и с маркетинг, като моят ресор е финанси, търговия, подготовка и спедиция на стоката, докато брат ми Петър изцяло е поел производството. От 5-6 години не отглеждаме пипер и домати, защото работната ръка я няма и все повече няма да я има, а знаете, че в това производство това перо е най-голямото като себестойност на продукцията. Затова постепенно преминахме към отглеждането на салати – оранжерийно и полско производство. През тази година сме подготвяме 250 декара за открити площи на полето, като специално при салатите правим по 3 до 4 реколти годишно, затова фактически може да се каже, имаме около 500-600 дка. Отделно са оранжериите с 30 декара, където при айсберга се правят две реколти. По отношение на овошките, разполагаме с ябълки върху 100 дка, череши – върху 140 дка и 300 дка сливи.
Колкото до търговията, смятам, че при пресните салати имаме успех, защото вече държим над 50% от дела на пазара със салати в България. Говорим за всичките видове салати – червени, къдрави, копф салатите, „дъбовите листа“, айсбергите - цялата гама от сортове, които се търсят от потребителите.
Как е разпределен годишният цикъл на това производство?
През пролетта от април започваме с оранжерийно производство, като през лятото сме с продукцията на полето, за да допършим през декември отново със салатите от оранжерии. На практика 8-9 месеца от годината сме активни с тази продукция и това е свързано с инвестициите, които направихме в складови бази и съоръжения за пакетиране и спедиция. Тази година имахме идея да запълним и януари месец, но заради лошите климатични условия не успяхме. Причината е там, че все още не искаме да разширяваме оранжерийното си производство, защото все още имаме и трайни насаждения, които изискват инвестиции и грижи.
Има ли шанс да си сътрудничите с малките фермери, така че да достигнат до търговските вериги, каквито съвети отправиха и холандските експерти на форума в София?
Според мен това сдружаване е изключително необходимо и всеки от нас трябва да го осъзнае. Ако си малък, за теб е задължително да си партнираш с по-големите и това вече се прилага на много места. Специално ние имаме договори с около 10 малки градинари, които поеха една част от нашето годишно производство, а тяхната продукция представлява интерес и за мен като търговец. По този начин ние си помагаме взаимно, защото натоварваме пълноценно през годината и складовата и логистичната си база, в която сме инвестирали. Въпреки че на този етап имаме около 50-60-процентна заетост на базата, смятаме, че има накъде да растем. Затова апелирам към малките стопани не само от Пловдивско, но и от цяла Южна България да започнат да се прикрепват към по-големите фирми от бранша, защото само бихме могли да достигнем и по-лесно до крайния потребител.
Ще призная, че дори аз като средно голяма търговска компания търся варианти за сътрудничество с по-голям от мен. Идеята ми е лично аз да се съсредоточа повече към заготовките и опаковането на зеленчуците, така че да ми се улесни спедицията. Подобна е и европейската практика – но го осъзнаваме едва след като навлезем в дълбочина в бизнеса.
Как виждате нормативно да се случи това сдружаване?
Според мен с изкуствено създаване на юридически сдружения това не би могло да стане и практиката с европейските програми от последните 10-15 години го доказа. Подпомагането на групи и организации на производителите не се получи, защото те не се създадоха по естествен път. Липсваше чисто управленският опит, който да е икономически насочен и да има определен човек от управлението, който специално да разработва пазарите и да развива това сдружаване. Ще дам пример с моя опит, защото и аз се опитах да направя сдружение с част от хората, с които работех до момента.
Когато обаче дойде моментът всеки да внесе своя дял според количеството, което произвежда и материалните активи, с които разполага като складова база и логистика, нещата не се получиха. Защото през последните 7-8 години аз съм инвестирал в складовата база и съоръженията и е нормално да получа най-високите дивиденти. В същото време, когато тръгна да преговарям за даден пазар, аз трябва да съм сигурен, че зад мен стоят моите съдружници със съответната стока, отговаряща на даденото качество. И тогава всеки осъзна, че така скрепено, партньорството няма да се получи.
Коя е точната причина за провала на това сдружаване?
Не може по стария начин да се работи, когато колегите стоварваха стоката си в един склад и някой друг се грижи за окачествяването и опаковката й. Сега е важно всеки от нас да има сертификат за качество, да е минал съответните лабораторни изследвания на продукцията си, така че при доставките на тези зеленчуци в базата да започне съответното пакетиране и складиране. Когато колегите осъзнаят какви са изискваният на търговците, тогава ще улеснят и достъпа си до търговските вериги. Самият факт, че страната ни продължава да внася огромни количества плодове, означава, че нашето вътрешно производство все още е недостатъчно.
Сега, след като съм изградил складовата база за зеленчуци, аз повече не мога да търся нови хора, защото почти сам я запълвам със собственото ни производство. Може би само в продължение на 2-3 месеца от годината имам свободен капацитет и затова се ориентирам към партньорство с колеги, които познавам и с които подготвям производствените си програми през годината. Разпределям ги в периоди според моята натовареност.
Казахте, че сте се насочили към отглеждането на салати заради липсата на работна ръка. С каква техника разполагате и какви са инвестициите за нея?
Проблемът с механизацията е и разковничето за успеха в този бранш, затова и сдружаването е от първостепенно значение. Ако българският градинар произвежда механизирано, то себестойността му ще бъде ниска и ще можем да се преборим с вноса. Но инвестициите в техника струват скъпо и дори нашата фирма в много отношения не би могла да си позволи целия набор от трактори и машини за бране. Именно затова е редно да се обединим като производители, за да можем заедно да инвестираме в техника.
В момента и аз, и съседът до мен имаме еднакви машини, а реално с тези машини ние работим активно по 15 дни - било за пръскане или за прибиране на реколтата. Това са безсмислени разходи, затова е назрял моментът за сдружаване. Лично аз мисля, че то ще се случи скоро, когато всички ние бъдем принудени да го направим.
Особено по отношение на плодовете и тяхната реализация. Няма как да виним търговските вериги ,че внасят чужда стока, защото реално родната ни продукция не е толкова много. Не говоря само за нашата компания, която би могла да привлича и по-малки овощари за складиране на тяхната продукция. Само в Южна България има подобни бази като нашата, пръснати на 15-20 километра отстояние, затова земеделците биха могли да направят кооперативи - примерно върху 4-5 землища. Това го има по цял свят, просто е настъпило времето да намерим вътрешен стимул да го приложим и в България.
Интервюто взе: Екатерина Стоилова
