На 6 септември България отбелязва най-великото събитие след Освобождението си от турско робство, като самостоятелно и въпреки протеста на Русия и другите Велики сили извършва своето Съединение. И го прави след 7 години на борби и въстания, започнали още след подписването на Берлинския договор през 1878 година, когато България е разделена на две части – Княжество България и Източна Румелия, та чак до 1885 г.
Първата крачка е неуспешна с Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 година, когато българите осъзнават, че силите им все още не са достатъчни, за да постигнат своето обединение в пряк двубой с Османската империя. И решават да опитат да осъществят своя идеал с помощта на дипломацията. Още с избирането си княз Александър Батенберг проучва международната обстановка за една съединистка акция, но бързо разбират, че никоя европейска сила няма интерес да подкрепи подобен акт.
През април 1880 година в Княжеството пристигат представители на Източна Румелия с цел координация на действията. В резултат на тяхното посещение се взема решение за създаване на централен комитет и изработване на програма. През май същата година се провежда събрание в Сливен. На него като представители на Княжеството присъстват Стефан Стамболов и Георги Живков. Избран е съставът на Централния комитет. Главни фигури в него са Константин Величков, Иван Стефанов Гешов, д-р Георги Странски и др. Решено е за Лондон да замине преподавателят в цариградския Робърт колеж Стефан Панаретов със задача да разбере официалната британска позиция по въпроса на едно планирано съединение. Надеждите на българите обаче се оказват напразни. Кабинетът на Гладстон се изказва отрицателно, а същевременно министър-председателят на България Драган Цанков заема резервирана позиция.
Съединистката идея обаче не е изоставена. С прекратяването на Режима на пълномощията външното положение на страната се подобрява. Това действа положително за подготвянето на нова дипломатическа акция. В началото на 1884 година се открива такава възможност, а в предпоставка се превръща изтеклият мандат на Алеко Богориди като главен управител. Изтича също така и мандата на управляващата Либерална партия. Разгаря се остра предизборна борба между двете основни политически сили. Народната партия, с цел привличане на гласове, широко прокламира съединистката идея и в цялата област започват митинги.
На 1 април 1884 година пред руското консулство в Пловдив се провежда най-мащабният от тях. Същият месец Иван Стефанов Гешов и Христо Христов са изпратени на дипломатическа мисия в Лондон, Париж и Виена, за да проверят дали обстановката е Европа е подходяща за обединение на българските земи. Както и през 1880 година обаче, те са посрещнати хладно навсякъде. В крайна сметка Народната партия печели мнозинство в Областното събрание, но след възкачването си на власт нейните лидерите заявяват, че моментът за съединение е неподходящ. Поради това тя си печели прозвището „лъжесъединистка“ .
Инициативата обаче се поема от революционно настроените общественици. На 10 февруари 1885 година е създаден комитет, който през април получава названието Български таен централен революционен комитет (БТЦРК), а за негов председател е избран Захарий Стоянов. От устава ясно личи приемствеността с идеите на Каравелов и Левски. Постепенно организацията се разраства – откриват се нови комитети, към които се включват все повече революционери, бивши хъшове, учители и опълченци. Все още съществува и идеята за подпомагане на българите в Македония чрез чети и в крайна сметка към територията на Княжеството освен Източна Румелия да бъде присъединена и Македония. Започва да се издава и вестник „Борба“, който служи за трибуна на бунтовническите идеи, описвайки тежкото състояние на българите, останали под властта на султана и безперспективността на Източна Румелия.
До лятото на 1885 година ръководството на БТЦРК осъществява масова пропаганда в полза на съединението между Княжество България и Източна Румелия. Различията в статута на Македония и Източна Румелия са убедили неговите дейци, че усилията трябва да се насочат към последната. Търси се подкрепата както на Каравеловото правителство, така и на княза. Каравелов обаче не смята, че моментът за една подобна акция е подходящ, сочейки недостатъчната подготовка, липсата на финанси и необходимата външнополитическа подкрепа. Поради влошените си отношения с Русия Батенберг от своя страна не бърза да се противопостави на съединистката идея, а след като е уверен от Лондон и Виена, че „ако може да се съедини Източна Румелия без война с Турция и от това не се възползва Русия, всички ще са доволни“ князът дава негласното си съгласие за Съединението.
Обществената подкрепа също е видима. Това проличава особено на честванията по повод годишнината от гибелта на Хаджи Димитър, когато се държат речи, призоваващи за „свобода“, „саможертва“, „съединение“.
Ентусиазмът на народа ескалира в началото на септември, когато в Панагюрище трима ученици развяват българското знаме в центъра на града с възгласи: „Долу Румелия! Да живее Съединението!“, а арестът им провокира събирането на близо 2000 тълпа, която ги освобождава. Логично, след всички тези прояви, свидетелстващи за готовността на народа, БТЦРК решава да ускори обявяването на Съединението.
На 5 септември Захари Стоянов в прокламация зове: „Братя! Часът на Съединението удари! Вие се задължавате в името на Отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело!“
Същият ден в Пазарджик се събират около 3 хиляди въстаници от околните села. Успешно е проведена акция в Голямо Конаре (днес Съединение). Под ръководството на Продан Тишков (Чардафон Велики) е арестуван пловдивският префект и е обявено Съединението. Недялка Шилева развява ушитото от нея знаме, спечелвайки си прозвището Голямоконарската Райна Княгиня. От Чирпанско и Асеновградско тръгват нови чети и въстаници.
Всички чакат нарежданията на Данаил Николаев, който командва пловдивския гарнизон и трябва да защити властите. Вместо това обаче заедно с въстаническите отряди той бързо завзема конака, пощата и резиденцията на главния управител. Съпротива почти няма, Съединението е широко прието. Гаврил Кръстевич от своя страна заявява: „Аз съм българин, и аз съм за Съединението!“.
След официалното обявяване на Съединението на 6 септември 1885 година в областта е съставено ново временно правителство начело с д-р Георги Странски. Междувременно княз Александър I Батенберг заминава за Търново, където се среща с министър-председателя Петко Каравелов. В този исторически момент се наблюдава синхрон в действията на княза и министър-председателя, като със съгласието на Каравелов Батенберг издава два указа – за обща мобилизация в Княжеството и свикване на Четвърто общо народно събрание на извънредна сесия. С действията си те ясно показват, че застават твърдо зад делото на Съединението.
Случващите се драматични събития в България няма как да не приковат вниманието на Великите сили. Най-категорично против Съединението се обявява Русия, която дори отзовава офицерите си от България, а по-късно княз Александър I Батенберг е лишен от званието генерал. Недоволството на руския император към българския княз, нуждата на Русия да избягва усложнения на Балканите към онзи момент, особено имайки предвид проблемите между нея и Великобритания в Афганистан, обуславят руската позиция.
Великобритания първоначално също не подкрепя Съединението, но виждайки, че Русия се обявява против него, решава да промени напълно мнението си. Причината е, че политическият елит от Острова вижда в отказа на руснаците да подкрепят делото на българите отлична възможност да се намали руското влияние в България и същевременно да се засили британското. Те заявяват, че трябва да се съблюдават желанията на населението и застават твърдо зад съединистката акция. Същото правят и французите, но в крайна сметка Великите сили така и не стигат до единодушно мнение, въпреки провелата се в Цариград конференция, посветена на въпроса. В този момент сърбите решават да се намесят решително в събитията, обявявайки война на България. Противно на всички очаквания българите разбиват западните си съседи като по този начин защитават Съединението и то вече не може да бъде оспорено от нито една държава.
Фактическото признаване на Съединението се осъществява с Топханенския акт от 24 март 1886 година в Цариград между Османската империя и посланиците на Великите сили – гаранти на Берлинския договор. Въпреки известните ограничения и уговорки в неговото съдържание, той ознаменува края на битката за защита на святото дело.
(По материали от „Българска история”)
