На 6 септември цяла България празнува своето Съединение, осъществило се през 1885 година, цели 7 години след подписването на Берлинския договор, с който Великите сили разделят страната на Княжество България и Източна Румелия. В Бургас, Приморско и община Камено обаче тържествата бяха отменени в знак на съпричастност към пострадалите от наводненията райони, а в община Царево е обявен ден на траур в памет на двете жертви от потопа, като още се издирват 3-ма души. В Пловдив се отменя предвидената концертна програма за честването на 138-ата годишнина от Съединението на България и празника на града, тържествената заря и традиционният прием на кмета, а със средствата, предвидени за приема, ще бъдат закупени хранителни пакети за бедстващите. В програмата остават тържественият молебен в катедралния храм "Света Богородица", полагането на венци и цветя пред паметната плоча на майор Райчо Николов и вечерната проверка.
Първият опит за възстановявен на несправелдливостта с разпокъсването на България чрез Берлинския договор се извършва още през 1878-1879 г. с потушеното Кресненско-Разложко въстание, след което българите осъзнават, че силите им все още не са достатъчни, за да постигнат своето обединение в пряк двубой с Османската империя. Тогава решават да постигнат идеала си с помощта на дипломацията, но впоследствие и тези опити се провалят.
През пролетта на 1885 г. в Пловдив се създава под ръководството на Захари Стоянов БТЦРК (Български таен централен революционен комитет), който активно се заема с пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата (вестник „Борба“) и публични демонстрации. Най-масовото мероприятие е отбелязването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от княжеството.
Последват народни бунтове в Панагюрище, Чирпан, Пазарджик, Голямо Конаре и други южнобългарски селища, координирани от Българския таен централен революционен комитет. В резултат на военен преврат, оглавен от майор Данаил Николаев, османският губернатор в Пловдив Гаврил Кръстевич е свален от власт и заменен от администрация, назначена от българския княз Александър I.
Първоначалното намерение на БТЦРК е да обяви Съединението на 15 септември, но на 2 септември в Панагюрище избухва бунт, овладян още на същия ден от полицията. Пред опасността от арестуване на организаторите комитетът решава да ускори начинанието. Представители на БТЦРК заминават за Чирпан, Сливен и други градове на областта, за да поведат бунтовнически групи към Пловдив.
На 5 септември е вдигнато въстание в Чирпан, където привържениците на Съединението с Княжество България установяват собствено управление. Чирпанската чета успява да се измъкне от града и откъм север да тръгне за Пловдив, но е застигната и разбита от войскова част при село Калфата (дн. село Съединение), при което загиват петима четници – Иван Данчов, Димитър Йовчев, Петко Запрянов, Георги Сербезов и сливенецът Алекси Хаджиоглу. Независимо от това четата успява да се съвземе и присъеди към тази на голямоконарци и заедно да настъпят към Пловдив. От Голямо Конаре и Конуш потеглят чети начело с Продан Тишков – Чардафон и Ангел Чолаков, които достигат областния център през нощта и на следващия ден.
Съединението получава дипломатическо и международно признание с българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на Великите сили от 24 март 1886 г. В замяна на османското съгласие за персонална уния на Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз България отстъпва на Османската империя Кърджалийска околия и Тъмръшките села. Сливането на Северна и Южна България е утвърдено окончателно едва с признаването на българската независимост през 1908 – 1909 г. Със Съединението и успешната му защита българите постигат първия етап от националното си обединение и ревизията на Берлинския договор. Територията и населението на Княжество България се увеличават съществено, но това подтиква съседните балкански държави да се обединят трайно срещу идеята за автономия на Македония и Одринско.
В краткосрочен план Съединението и провокираната от него война със Сърбия водят до финансова и вътрешнополитическа дестабилизация на княжеството, съпроводена с увеличаване на данъчното бреме и трайна, независимо от постигнатите през януари и февруари 1886 г. договорености, заплаха от сръбска и османска страна. Външнополитическата несигурност се допълва от отношението на Русия, която не одобрява начина, по който е постигнато обединението с Източна Румелия, и чрез привържениците си сред политическите сили и в армията се противопоставя на княз Александър Батенберг в момент, когато престижът му сред националистите е най-висок.
Борбите между русофили и русофоби ескалират с Деветоавгустовския преврат, последван от абдикация на Батенберг и скъсване на българо-руските отношения през есента на 1886 г.
