На 6 септември България празнува 140 години от Съединението на Княжество България с Източна Румелия, събитието в многовековната ни история, което днешните съвременници неведнъж окачествяват като единственото историческо постижение на българския народ, извършено след падането на страната под турско робство. Независимо, че официално обединението на двете разделени от Берлинския договор части на отечеството ни става факт едва през 1908 година, а дотогава Източна Румелия остава под васалството на турската държава, през 1885 година събитието изиграва огромна роля в новата ни история. За да припомним събитията от онази далечна епоха, ще публикуваме част от епохалния за миналия век труд на Симеон Радев „Строители на съвременна България“, където изследователят представя интересни подробности, случили се преди 140 години. Публикуваме със съкращения част от неговото изследване.
„Може да се каже, че от всички велики сили най-много изненадана от Съединението бе Русия, която се считаше за най-добре осведомявана върху българските работи. Когато се получи в Москва известието за революцията, руският консул в Пловдив Сорокин обядваше у Катков, който му показа телеграмата на Северната агенция. „Това е невъзможно!“ - се провикна Сорокин. - „Вий недейте вярва това!". Руският канцлер Гирс, който бе получил уверенията на българския княз Александър във Франценсбад, не искаше също да вярва на новината; също и на руския княз Александър ІІІ, който при свиждането на тримата императори в Кремзир през лятото на същата година беше казал на Франц Йосифа и на Вилхелма І, че няма никаква причина да се безпокоят за статуквото в Румелия.
Честолюбието на цяла официална Русия биде дълбоко засегнато от тоя сюрприз и тя не закъсня да го нарече вероломство. Тъй още в самото начало истинските руски интереси бидоха премрежени от един гневен сантиментализъм, който караше Гирс да дири отмъщение там, гдето той можеше да иска гаранции. Руското общество, следвайки своите славянски инстинкт, в първите дни посрещна Съединението с голям възторг. Аксаков почваше уводната статия в Русия с един триумфален вик: “Разтресе се Берлинският трактат! Проваля се!..." "Целият славянски свят се радва и заедно с него - приятелите на човечеството" – пише “Ново време”. Органът на московските либерали и на професорите “Русски новини“ поздрави също с най-жива симпатия тази стъпка на българите към тяхното национално обединение.
В цялата руска преса само Катков се обяви още в първия ден срещу Съединението. При заминаването на руските генерали от България Катков бе почувствувал голямо възмущение за тая "обида на Русия" и оттогава той не бе престанал да напада с ожесточение българския княз Александра и неговите министри. Вън от реакционерската му мания, която го караше да установява такива произволни връзки между националистическото движение в България и западноевропейския тип на нейното политическо устройство, Катков проявяваше голяма прозорливост на ума. Единствен той почти между руските публицисти схвана тенденцията на новата английска политика в Изток. "Ето защо”, пишеше той “у англичаните пламна такава любов към българите: обединена и силна България да бъде оплот против Русия, тъй както Афганистан трябва да служи като оплот против настъпленията на русите към Индия”. Успехът на тази политика се виждаше невероятна за Каткова, който не допускаше, че "българският народ може някога да се опълчи съзнателно срещу Русия". Той вярваше в това, което малко по-късно пишеше княз Мещерски в Гражданин, че ако руските офицери да бяха застанали пред фронта и бяха заявили на войниците, че Русия не одобрява революцията, нито една дружина нямаше да мине Балкана. Това убеждение бе впрочем споделяно и от русите, които се намираха по това време в България. Влиянието на Каткова в 1885 г. бе в своя апогей. Не бе трудно за него в опозицията си срещу Съединението да увлече подире си вестниците с консервативно направление и да наостри цензурата срещу всяка защита на това антируско според него дело. След първия радостен отзив в Нов време“ той се обяви явно против Румелийската революция и предложи изгонването на княз Александър, пускайки мълвата за руска окупация на България. Кандидатурата на принц Валдемара за българския престол е била лансирана същевременно от славянофилския печат и опровергана от руското правителство.
Свободолюбивите руски вестници обаче не можеха да не симпатизират на Съединението по много причини: то бе насочено срещу бездарната дипломация на царизма и се осланяше на принципа на националността и на народната воля, две идеи, драги на доктринерния либерализъм на "западниците". Защитата на тия вестници бе обаче боязлива, косвена: цензурата бдеше над тях. Безпрепятствено успя да изкаже своите симпатии към Съединението единствен И. С. Аксаков - и то само на първо време, защото по-сетне той получи едно строго предупреждение от Министерството на вътрешните работи. Аксаков бе също зле настроен спрямо управляющите хора в България: той не бе простил на княз Александра за "коварния и безцеремонен начин", по който бе изгонил двамата руски генерали, а в Каравелова виждаше един агитатор, водител на "червената интелигенция", човека, който от Пловдив бил "диво пропагандирал против Русия". И той бе предположил, че в пловдивската революция може да има някаква английска интрига, стремлението на лондонския кабинет да пренесе центъра на тежестта на руската политика от Афганистан в Близкия изток, но това съображение, както и неговите лични антипатии не можеха да го настроят срещу Съединението. И. С. Аксаков бе един поет, залутан в политиката, но тоя път именно неговата лирическа душа, неговото непосредствено предчувствие, трепетният му възторг за славянска взаимност му посочиха истинския дълг на Русия. Чувствувайки туй, което бе благородно за Русия, той определи същевременно онова, което щеше да бъде полезно за нея. Той писа: "Би било несъобразно с достойнството на Русия да се противи на съединението на Румелия с България само за това, защото то се е извършило не в тоя час и не по тоя начин, който би желала Русия. Съединението (към което Русия всякога се домогваше и което ние горещо и от все сърце приветствуваме, трябва да бъде и признато, и поддържано от руското правителство - даже в случай на въоръжено съпротивление от страна на Турция; при това личната съдба на княз Александър нам малко ни интересува." Горчиво удивен от шума, който известна част от руската преса, именно славянофилската, вдигаше срещу нарушението на Берлинския договор, Аксаков питаше: “Не призовавахме ли ний деня и часа, когато тоя договор, тъй позорен за нас, ще бъде разкъсан, разнищен, ще мине в областта на преданията? Вчера още ний кипяхме, негодувахме, проклинахме - а сега какво? Почувствувахме внезапно благоговение към святостта на тоя международен договор! Берлинският договор ни стана любим, или какво? И защо, питаше той, Русия да направи обрат и да поругае на светите свои традиции? Не да се гневим с гнева на велика държава срещу малката България би приличало на нас, а да я покрием веднага със своя щит, като предоставим сетне на себе си да разгледаме с нея своите домашни сметки. Тук ние сме хазяи и никой друг. Това трябваше да заявим във всеуслишание на цяла Европа веднага след преврата. По-пристойно бе, щото не Русия да пита Европа, а Европа да пита преди всичко какво ще прави, как ще постъпи Русия?” Аксаков предлага Русия да изпрати в София един пълномощен комисар, човек с авторитетно слово, който да ръководи княза и следи, щото крайните радикални елементи в България да не компрометират нейното политическо съществувание. Тук вече Аксаков е в пълна утопия. Но утопия ли беше неговият позив към царя да върви към Цариград и да завземе позициите, които командуват на целия Балкански полуостров?
Бисмарк заявява в своите мемоари, че не би се противил на завладяването на Цариград от русите. Той бе убеден, че от това нямало да пострадат и австрийските интереси, тъй като, господарка на Босфора, Русия би влязла неминуемо в състезание с Англия, с Франция и даже с Италия и би почувствувала поради това по-силна нужда от една споразумение с Виена. “Ако да бях австрийски министър - пише Бисмарк, - не бих попречил на русите да идат в Цариград, но не бих търсил да се споразумея с тях, освен след като се свърши тяхното нападателно движение. Участието на Австрия в подялбата на турското наследство не би могло да се уреди освен в съгласие с Русия; делът на Австрия ще бъде толкова голям, колкото във Виена ще съумеят да чакат и да насърчат руската политика да отиде далече." Едно споразумение между Австрия и Русия бе обаче в 1885 г. невъзможно. Нито Австрия считаше, че след трудния опит с Босна и Херцеговина щеше да бъде благоразумно да се хвърли в нови завоевания, нито русите бяха наклонни да делят с Австрия земите на Балканския полуостров; Мисълта за един подход към Цариград не намери по тази причина никакво одобрение. Главното старание на Русия след румелийските събития е насочено към локализирането на революцията, към предотвратяването на една по-обща криза, която би предизвикала не навреме ликвидацията на Турската империя. Готвейки се за своята историческа мисия в Изток или поне мислейки за нея, Русия е чувствувала нуждата докато дойде уречения час, да запази целостта на Турция - една Турция доста недъгава, за да не може да се възроди, и доста силна при все това, за да поддържа горе-доле материалния ред в своите владения. Към руските антипатии към българския княз Александра, към уязвеното честолюбие на официална Русия тоя нов политически мотив - защитата на турската цялост, - мотив, смътен още и който чак по-сетне трябваше да се развие в една систематическа политика, се прибавяше сега, за да затвърди още повече враждебното настроение спрямо Съединението.
При такова разположение на официална Русия българска делегация, водена от митрополит Климент, пристигна в Копенхаген. Тя бе много зле препоръчана от София. "Преосвещеният Климент и Гешов - пишеше Кояндер - са останали може би единствените българи, имащи почти неопетнена репутация, като при това всякога са се отнасяли съчувствено към Русия." Въпреки това руският канцлер Гирс приема добре българските делегати. Те му изложили своята мисия, надеждата, че в тоя съдбоносен момент царят няма да откаже своето покровителство на един народ, освободен от покойния му баща. В отговор, пишат българските представители до Илия Цанова, той подкачи да ни съди с един доста остър тон, като нарече пловдивския преврат лекомислен и необмислен. “Чувствата на императора към България, към делото, създадено от баща му”, добавил Гирс, “не могат да се променят, но България към нас не е такава, каквато ний очаквахме. Правителството й е враждебно нам, какво не направихме за вас, нищо не ползува”, посочил канцлерът. В събота на 21 септември обаче българска делегация се представила във Фреденсбург на руския император. Той ги приема много благосклонно - целува ръката на Климент и се ръкува с Ив. Ев. Гешова; с другите само се поздравява. Климент се обърнал към него с реч, в която, с църковно-славянски лиризъм, в думи, съобразни с руските традиции на "челобитието", моли от императора покровителството му над българския народ.
Царят отговори със следните думи: "В моите чувства към болгарския народ не може да имате никакви съмнения, но аз не одобрявам постъпката, която вие направихте, без да ни предупредите, поставяйки ме в голяма затруднение, а може би безизходно положение. За разединение сега и дума не може да стане, но как и в каква форма ще се реализира, този въпрос тепърва трябва да се реши." Този цитат е от рапорта, изпратен от Копенхаген до Цанов и подписан от Климент и Гешов. След аудиенцията при царя делегацията е приета и от тогавашния руски канцлер Гирс, който попитал българите какво им казал императорът. “Аз, като най-млад член считах за добре да мълча, но като видях, че никой от старите колеги не му съобщава цитираните думи, които според мен бяха най-важното и най-същественото от царския отговор, счетох за своя длъжност да го съобщя. Г-н Гирс беше поразен от тия думи и настоятелно помоли делегацията да не ги съобщава никому и никога. Отговорът на императора изглежда сега неопределен, противоречив и обезсърчителен. Българските делетато обаче напуснали Фреденсборг ободрени, в първия момент най-силно впечатление им бе направила царствената дума на Александър ІІІ, че за разединение не може и да се мисли. Тая формула, станала сетне популярна в България, но съвсем противоречеше на руската политика, пише Симеон Радев. “Докато императорът заявяваше, че делото на народната революция е безвъзвратно, Гирс правеше от своя страна енергични постъпки пред Силите за възвръщането в Румелия на предишното положение. Защо Александър ІІІ бе дал такова обещание на българските пратеници - дали защото той се трогна от присъствието на българите, молищи за покровителство или бе помислил пак за стария руски план: да се признае Съединението, но подир това да се изпъди княз Александър?
Каквото и да е било вдъхновението на императора в тоя час, руската дипломация не се съобрази с него. Тя направи даже всичко възможно, за да не се узнаят истинските царски думи. На българските представители Гирс препоръча настойчиво: "Вий ще заявявате навсякъде, че Русия няма да се дели по румелийския въпрос от другите велики сили." Понеже в София тайната не биде запазена, руското агентство оповести по официален начин един неверен текст на царския отговор, в който думите: "о разъединение и пр." липсваха, и пръсна тоя документ между населението в хектографични екземпляри. От София правителството бе телеграфирало на Климент да мине на връщане заедно с депутацията през Русия. Боейки се вероятно да не би присъствието на българските делегати в Петербург и Москва да предизвика настроения в полза на Съединението, Гирс е заповядал на Климент да се върне направо, без да стъпва в Русия. Неговата цел е била българите да не се върнат в София с големи илюзии, които да насърчават българското правителство в упорството му спрямо Европа.
Той пръв предупреждава делегатите за вероятността от едно сръбско нападение. "Вие - казал им той още при първото свиждане - не само от турците има да се боите, но и от сърбите. Мене ме е страх, да не направят те нещо. Те могат да превземат Видин и това е возможно, защото Милан иска да се докаже пред своя народ. Гирл прибавил, че Русия се старае чрез Австрия да задържи Сърбия от едно нападение върху княжеството, като обещава, че българите не ще бунтуват Македония. Отначало това предупреждение не е произвело голям ефект върху българите, тъй като се отнасяло до една хипотетична опасност. Скоро обаче сръбските намерения се изявиха осезателно и в продължение на шест седмици те стават главната тема на дълги и безплодни преговори на европейската дипломация”.
