Горчивият вкус при краставиците е въпрос най-вече на сорт. Старите сортове горчат повече от съвременните хибриди, но в отделни години и последните набират толкова горчилка, че не стават за ядене. Неприятният вкус е наследство от далечните некултивирани роднини на зеленчука – по този начин краставиците са успели да се приспособят и да оцелеят.
Семената им се разпространяват от консумиращите ги животни, най-вече диви кози и овце, като запазват възможността да покълнат дори след преминаване през стомашно-чревния им тракт. Но докато семената не са узрели, краставиците трябва да се опазят от изяждане, а за тази цел помага именно горчивият вкус.
Горчивината обаче може да се увеличи от прекалено силна или прекалено слаба светлина – краставиците са капризни и реагират зле на отклонение от златната среда в това отношение.
Освен това зеленчуците са привикнали към топла и влажна почва – такива са условията в тяхната родина Индия. Затова трябва да се поливат само с топла вода и желателно – през ден.
Горчилка може да се появи и при влагането на прекалено много азотни торове. В това отношение е доста трудно да се угоди на краставиците, тъй като ако пък азотът им е малко, пак ще нагарчат. Затова краставиците се торят на малки дози, но на всеки 2 седмици – с разтвор на лъжица амониева селитра в 10 литра вода.
А ако забравим да вложим калиеви и фосфорни торове, горчивият вкус е гарантиран. Затова почвата под растенията е най-добре да бъде поръсена с дървесна пепел, като ползата ще бъде двойна – ще подхраним растенията и ще се избавим от голите охлюви.
Притискането и оплитането на стъблата и завръзите също води до натрупване на горчилка, затова реколтата трябва да се събира внимателно, а растенията – да се подвързват грижливо, без ластуните да се преплитат.
Краставиците могат да натрупат горчилка и при отглеждане върху почви с повишена киселинност. Най-добре се чувстват върху неутрални, като за целта киселите почви се варосват.
