Смачканият фасон на зеленчукарите

15-04-2003 г. Коментар на Владимир РУПОВ във вестник Фермер новият. Въпросът дали българите разбират от производство на зеленчуци вероятно ще прозвучи в ушите на мнозина по-еретично от въпроса дали папата вярва в Бога. Ние живеем със самочувствието на хора, които са научили европейците на зеленчукарство. Самочувствието ни се родее със самочувствието на описания от Иван Хаджийски българин от турско време, който знаел, че изхранва Османската империя, и с пренебрежение плюел от моста във водите на Златния рог. Но след като нещата не ни вървят, ние бързо намираме виновници за мизерното днешно състояние, в което е изпаднало родното зеленчукопроизводство. Първа заблуда - нашите домати например са къде-къде по-вкусни от европейските, но тези проклетници от Запада умирали за нашите и ги плюскат с настървение тук, но не ги пускат там. Интересно как европейците са умни у нас, а у дома си изпростяват и предпочитат да дъвчат холандски каучук, отгледан в оранжерии? А те според нас са длъжни да бъдат умни и там. Втора заблуда - всички безвкусни домати на нашия пазар са турски или македонски, вкусните са български. Същото важи за краставиците и корнишоните, за тиквичките, боба, картофите и пр. Трета заблуда - всичко, което произведем, трябва да бъде изкупено, независимо дали пазарът е пренаситен или не, защото... виж заблуда първа. Четвърта заблуда - винаги търговците са мошеници и ни дерат кожите от гърбовете, нашите зеленчуци струват много по-скъпо (да речем, почти толкова, колкото са на сергиите по софийските пазари). Няма да я караме съвсем поред, но нека започнем със самочувствието на зеленчукари просветители. Че кого толкова научихме на занаята - французи, италианци, испанци или португалци, турци и гърци? Или германци, австрийци, чехи? Не е лъжа, че наши градинари са помогнали сериозно за развитието на зеленчукопроизводството в Австрия, Чехия, Унгария. Но нека се запитаме, кои са били първите агрономи у нас и къде са се учили на агрономство? Във Франция, Германия, Австрия, Чехия. Дали ние не сме били първите гастарбайтери в Европа? По първата заблуда. Само тиквеник може да отрече вкуса на българските домати. Но чиновническите душици в Евросъюза са измислили стандарти, които ние не покриваме. Освен това българската селекция след академик Христо Даскалов не е създала нищо сериозно, което да конкурира европейските сортове точно по отношение на техните стандарти. Например водното съдържание на нашите домати е по-високо от европейския стандарт. Те не са транспортабилни - да пренасяш наши домати за Европа означава да транспортираш прекалено много вода. Новите ни сортове все още не могат да навлязат масово в производството, защото трябва да се борят с конкуренцията на западните, които нахлуват все по-масово у нас. Освен това в последните години цялото производство закъснява и когато нашите домати узреят, европейският пазар вече е наситен. По втората заблуда. Не всички зеленчуци, които предлагаме на пазара, са качествени. В момента в България със зеленчукарство се занимават прекалено много хора, които смятат, че разбират от занаята, но не го разбират. Изобщо работи се неграмотно. Изключвам хора като Ради Радев, човек с огромни знания, който намира време да се ограмотява непрекъснато, като Димитър Конзуров, също грамотен производител, който търси консултациите на най-компетентен специалист в областта на зеленчукопроизводството като проф. Димитър Стоянов. Такива производители у нас има, но те не са мнозинство. По третата заблуда. Пазарното ни мислене може да се сравни с фукане на херинга пред акула. Статистиката показва, че в последните години консумацията на зеленчуци, включително и на домати, се задържа на едно и също равнище. Което показва, че вътрешният пазар е наситен. Не че българинът консумира достатъчно зеленчуци, или пък толкова, колкото му се иска - той консумира толкова, колкото му позволява изтънелият джоб. Но кой чете у нас статистика? По четвъртата заблуда. Пазарът е пазар, пренасити ли се, цените падат. У нас те нерядко слизат под себестойността за производството на зеленчуците. За това вина има и сериозният внос, най-вече от Турция - от общо внесени през 2001 г. 2200 тона над 1500 тона се падат на южната ни съседка. Трагедията на българските зеленчукари не е родена в последните години. Тя е заложена още преди повече от половин век. Големият ни износ за Европа е бил свързан с договорености между нас и Германия преди войната. След войната - главно със страните от СИВ. Повече от 40 години ние изнасяхме спокойно консервирани и пресни зеленчуци главно за страните от СИВ. Щат не щат, те консумираха наши консерви, сега вече не ги искат, защото качеството им не е добро. Повечето ни зеленчукари работеха в бригади, където думата имаше агрономът (който изпълняваше заповеди, дадени "отгоре"). След 1971 г. т. нар. самозадоволяване отпусна юздите на частната инициатива, но производителите не бяха хвърлени в "студените води на пазарната икономика" (Л. Ерхард), централното изкупуване им гарантираше пазара. Сега не им го гарантира никой. Нашите зеленчукари не успяха да заменят изкупвателните организации на ЦКС със свои. Днес пък ЦКС изобщо не се интересува от производителите, интересува се от собствения си бизнес, той изобщо не е кооператив от западен тип. Ние не успяхме да заемем други ниши на пазара, а изпуснахме традиционните. Основно произвеждаме домати - 65 на сто от общото преработено количество, пипер - 11 на сто, грах, картофи, корнишони. Но изнасяме главно домати, великолепните български пипери - най-вече Куртовската капия, са почти изродени. И докато нашите капии умират бавно и сигурно, унгарците заляха света с червения си пипер. Вина за това носи държавата с нейното 13-годишно безхаберие. Нашенските корнишони в консервите, сравнени със западноевропейските, са нещо като Кондьо пред Жени Калканджиева. А кой нормален човек ще предпочете Кондьо пред Жени? Идиотският закон за земята превърна огромна част от нашите зеленчукари в дребни производители, които се държат като орел, рак и щука. Няма село, от което да се купят два тира с един и същ сорт зеленчук. Големите зеленчукари имат своите проблеми - те са изправени всекидневно пред заплахата да намалят производството си, защото се въртят в пазарен хаос. Този хаос в значителна степен е предопределен от глумливата приватизация на хранителната ни промишленост. За разлика от унгарците, които продадоха преработвателните предприятия на реномирани европейски фирми, ние нашата я разграбихме. Днес ограниченият ни износ на консерви в значителна степен се предопределя от факта, че нашите консервни фабрики не отговарят в технологично и санитарно-хигиенно отношение на европейските нормативи. От общ преработвателен капацитет 686 хил. т през 2001 г. консервните ни фабрики са работили едва с около 50 на сто от възможностите си. Цените на петрола днес не се определят от СИВ, а от пазара, ние не можем да се конкурираме с оранжерийни зеленчуци на световния пазар. Ние не живеем вече в затворени граници, имаме съседи като Турция, които произвеждат над 8,5 млн. тона домати годишно, 80 на сто от тях се преработват от големи производители, изнасят преработена продукция в ЕС, Япония, Русия, Саудитска арабия, ОАЕ, Малайзия, Филипините, Алжир и др. Същевременно нашият износ на домати за ЕС е спаднал от 216 т през 2000 г. на 2 т през 2002 г. С пипера положението е още по-трагично - само 11 на сто от общия износ, който пък е само 14 на сто от родното производство на зеленчуци. Консервите ни за износ от своя страна не стигат и 1000 т. Никой от години не се замисля над проблема - към какво ще насочим нашето зеленчукопроизводство - към износ или към вътрешния пазар. Очевидно то не е насочено към износ. И ограниченият вътрешен пазар го обрича на гибел. И вина за това не носят българските зеленчукари. За техния смачкан фасон вина носят политиците ни, които за съжаление не виждат перспектива в нищо, което не е свързано с личното им благополучие. Те са неспособни да изработят национална доктрина, която да стане основа на стратегията за развитие на зеленчукопроизводството ни. Смеехме се навремето на Гриша Филипов, който казваше, че "семена електроника на селско стопанство". Днешните политици явно не разбират от електроника, умственият им потенциал спира до каруците. Състоянието на съвременното ни зеленчукопроизводство много прилича на една дама от два пътеписа на Хайне. Видял под връх Брокен той въпросната персона и с възхищение описва гърдите й като бойни кули на крепост. След 15-16 години я среща отново, тя има дъщеря, гърдите й пак са като бойни кули, но след разрушителна битка. И за разлика от истинските кули нейните никога не биха могли да се възстановят. Такъв ли ще е краят на българското зеленчукарство? Върви ли то към своята предопределена безславна смърт? Страшно е да си го помислим дори, още по-страшно е да го премълчим.