На пръв поглед България изглежда като обещаващо място за развитие на производство на трихограма. Ниски разходи, благоприятен климат, традиции в аграрната наука – всички предпоставки са налице. В един Европейски съюз, който все по-настойчиво насърчава биологичния контрол като алтернатива на химичните пестициди, това би трябвало да постави страната в силна позиция.
Но когато човек се вгледа по-внимателно, се очертава една по-малко оптимистична картина – такава, в която липсата на яснота се оказва не предимство, а системен проблем.
Формално контролът върху подобни дейности съществува. Институции като Българска агенция по безопасност на храните и Министерство на земеделието и храните и Министерството на околната среда и водите имат правомощия, които обхващат различни аспекти на производството – от хигиената, през въвеждане до пускането на пазара. Но точно тук се появява първото напрежение: тези правомощия са разпределени, частични и често не пряко приложими към спецификата на биологичния контрол.
За разлика от държави като Франция, където всеки организъм преминава през ясно дефиниран режим на оценка, или Германия, където екологичният риск е централен критерий, в България трихограмата съществува в своеобразна регулаторна сива зона. Тя е едновременно позволена и недостатъчно дефинирана. Това създава удобство – но и несигурност.
Тази несигурност се проявява най-ясно в един от най-важните аспекти: качеството. В страни с развит биоконтрол не е достатъчно просто да произведеш трихограма. Трябва да докажеш, че тя работи – че паразитира ефективно, че има стабилен жизнен цикъл, че съдържа достатъчен процент женски индивиди. Това са не просто научни детайли, а икономическа реалност: фермерът купува ефективност, не насекоми.
В България обаче този разговор често отсъства. Контролът на качеството остава в ръцете на самия производител, без задължителни външни стандарти или независима верификация. Така на пазара могат да съществуват продукти с различно – понякога силно вариращо – качество, без това да е ясно видимо за крайния потребител. Последицата не е просто техническа. Тя подкопава доверието в самата идея за биологичен контрол.
Подобна е ситуацията и с биосигурността. Производството на живи организми неизбежно носи риск – от нежелано разпространение до екологични ефекти. В теоретичен план тези рискове са разпознати и в България. На практика обаче изискванията често остават общи, а контролът – ограничен и дори никакъв. Това създава усещане за система, която функционира повече по презумпция, отколкото чрез реална проверка.
И тук се появява парадоксът. Именно тази относителна „свобода“ прави България привлекателна за стартиране на подобна дейност. Влизането на пазара е по-лесно, административната тежест е по-ниска, а инвестицията – по-достъпна. Но същите тези фактори се превръщат в бариера, когато бизнесът се опита да излезе извън националните граници.
Пазарите, към които логично се насочва всеки производител – Франция и Германия – изискват не просто продукт, а доказателство. Проследимост, стандарти, валидирани методи. В отсъствието на национална система, която да гарантира тези елементи, тежестта пада изцяло върху производителя. Това не е невъзможно, но е трудно, скъпо и често обезкуражаващо.
В основата на всичко стои един по-дълбок проблем – липсата на стратегическа визия. България не е избрала ясно дали иска да бъде нискобюджетен производител с минимални изисквания или конкурентен играч на европейския пазар с високи стандарти. В момента тя е нещо по средата – позиция, която рядко е устойчива.
Таблица: Сравнение на законодателството в страни членки на ЕС регулиращо производството на трихограма
И все пак, потенциалът е там. Ако не друго, именно слабостите очертават възможностите. Създаването на ясна рамка, въвеждането на стандарти за качество и по-строг контрол не биха ограничили сектора – напротив, биха го легитимирали. Те биха превърнали сегашната „лесна среда“ в надеждна основа за растеж.
Важно за фермерите: Търсете доказателства, а не просто обещания
В сегашната ситуация в България, където външната верификация често липсва, фермерът е този, който поема най-големия икономически риск. Когато избирате биоагент за вашите площи, е от критично значение да не се задоволявате само с уверенията на производителя.
Винаги изисквайте документ или декларация за съответствие, която да удостоверява, че партидата е тествана по стандартите на IOBC или EPPO. Търсете конкретни данни за процента женски индивиди и степента на паразитиране. Не забравяйте: вие не купувате просто насекоми, вие купувате защита за реколтата си. Наличието на независима верификация е единствената ви гаранция, че инвестицията в биологичен контрол няма да се окаже напразна поради ниското качество на продукта.
България има потенциала да бъде конкурентен производител на биологични агенти, но липсата на стратегическа визия и ясни стандарти подкопава доверието и ограничава експортните възможности. Решението е в създаването на национална рамка, базирана на международни стандарти (IOBC/EPPO), което ще легитимира сектора вместо да го ограничи.
инж. агроном Роман Рачков
