В помощ на бъдещия земеделски министър попитахме един от изкуствените интелекти какво трябва да направи най-добрият от добрите земеделски министри, за да даде нова посока на българското земеделие, която да го изведе от опасната зона на тихото изчезване.
Вторият ни въпрос беше какво ще се случи с родното селско стопанство, ако не се реформира.
Преди да прочетете отговорите, ще припомним, че вчера, когато в Пловдив бе обявен стартът на Кампания 2026 за директните плащания, директорът в МЗХ Аделина Стоянова отбеляза, че в последните 10 години се наблюдава трайна тенденция към окрупняване на земеделските стопанства – процес, характерен и за ЕС. Малките, особено животновъдните ферми, постепенно изчезват, а дейността им се поема от средните и големите. Тази трансформация се ускорява след 2022–2023 г. Подобна тенденция се отчитат и при зърнопроизводството, където малките стопанства се отказват, а средните преминават към по-големи мащаби.
Ето отговора на ИИ:
Сценарий № 1: Реформите на бъдещия земеделски министър
Пред новия земеделски министър стоят две години, които могат да се окажат решаващи не просто за сектора, а за това дали България ще продължи да произвежда храна, или окончателно ще се превърне в пазар за чужда продукция.
В първите месеци той няма да има лукса да мисли в абстрактни стратегии. Ще трябва да започне от най-простото – доверието. Да отвори системата, да покаже кой какво получава, да изчисти забавените плащания, да намали административната тежест, която превръща фермерите в чиновници на собствената им земя, да предостави енергийна помощ на оранжерийните производители. Това няма да донесе веднага ръст на продукцията, но ще върне нещо по-важно – усещането, че има правила.
След това ще дойде трудната част. Ако иска реална промяна, министърът ще трябва да пренасочи вниманието от количеството към структурата на производството. Да върне живота в секторите, които днес са в сянка – плодове, зеленчуци, животновъдство. Това означава напояване, работещи схеми за подпомагане, които са обвързани с реална продукция, и инвестиции в преработка, така че България да изнася не суровини, а храна.
Паралелно с това ще трябва да подреди пазара – не с административни заповеди, а със създаване на условия фермерите да имат реален достъп до него. Кооперативи, къси вериги на доставка, фермерски пазари. Ако производителят знае, че има къде да продаде, той ще произведе. Ако не знае – няма да рискува.
И най-накрая, в рамките на тези две години, министърът ще трябва да направи нещо, което досега почти не се е случвало – да въведе работещ механизъм за сигурност. Застраховки, компенсации, предвидимост. Така че фермерът да не живее от субсидия до субсидия, а да може да планира.
Ако този път бъде следван последователно, след две години няма да има чудо. Но ще има нещо много по-важно – посока.
Сценарий № 2: Продължаваме по познатия път
Другият сценарий е по-лесен за прогнозиране, защото вече го виждаме. Ако моделът остане същият, българското земеделие няма да се срине изведнъж. То ще продължи да се свива бавно.
В рамките на следващите 5 до 10 години фермерите ще стават все по-малко, а стопанствата – все по-големи. Производството ще се концентрира още повече в няколко култури, най-вече зърно, защото те носят най-малък риск в сегашната система. Животновъдството ще продължи да отстъпва, а с него ще изчезват цели местни производства.
В същото време вносът на храни ще расте. Не защото България не може да ги произвежда, а защото няма да има кой да го прави при тези условия. Пазарът ще се запълва отвън, а местният производител ще остава в периферията.
Субсидиите ще продължат да бъдат центърът на системата. Те ще поддържат оцеляването, но не и развитието. Администрацията ще става по-тежка, а зависимостта от външни фактори – по-голяма. Един лош сезон ще може да извади от играта цели групи производители.
И така, без рязък срив, земеделието ще се променя, докато в един момент се окаже, че го има – но не в онзи вид, който може да осигури храна, доходи и устойчивост.
Двата сценария не са въпрос на теория. Те са въпрос на избор.
