В началото на новия програмен период земеделските производители имат възможност да отглеждат различни протеинови култури, обогатяващи почвите с азот, за които се прилага и допълнително подпомагане. За читателите на Синор.бг представяме разработката на агронома Роман Рачков, специалист по тропично и субтропично земеделие, дългогодишен експерт по интегрирана и биологична растителна и председател на Българската асоциация по биологична растителна защита. Въпросът, чийто отговор авторът дава в публикацията си за сайта Климатека.бг, е дали вместо соя родните фермери биха могли да използват малко позабравената лупина на своите полета. Публикуваме информацията с леки съкращения.
„В съвременните икономически условия нараства нуждата от фуражни и хранителни протеини, затова расте интересът към търсенето на нови източници от растителен произход, от които те да бъдат извличани. В света само две култури са в състояние да задоволят нуждите на съвременното интензивно животновъдство – соята и лупината. За втората култура е важно да се знае, че тя е универсална и притежава висок екологообразуващ, фуражно-производителен и ресурсоспестяващ потенциал. И още едно важно предимство – разходите за нейното отглеждане са няколко пъти по-ниски от тези при соята.
Модерното, интензивно производство на храни и глобалната хранителна индустрия са силно зависими от соята. Основното количество соя идва от Америка и почти половината от него от само две страни – Бразилия и Аржентина. Растежът на соевата промишленост е стремителен – производството в Бразилия се е повишило четири пъти само за 20 години. Този бърз растеж носи своята огромна цена – унищожени са огромни площи от гори и естествени местообитания, които са заменени със стотици хиляди хектара соя. Превръщането на горите и пасищата в земеделски земи за монокултурно отглеждане на соя освобождава въглероден диоксид и други парникови газове, които са пряка причина за изменението на климата. Огромни масиви от горите в Южна Америка са унищожени от ръцете на разширяващата се соева индустрия. Хората, защитаващи гората, включително коренното население и местните активисти, са сплашвани, нападани и дори убивани.
Субсидиите за протеинови култури
Промените в климата и обезлесяването не са единствените проблеми, причинени от соевата индустрия. Полетата се пръскат с огромни количества пестициди. От началото на 90-те години на ХХ в. употребата на пестициди се е увеличила с повече от 170% както в Аржентина, така и в Бразилия. Тези химикали унищожават други растения и насекоми, замърсяват водата и причиняват здравословни проблеми на фермерите. За да предотвратим катастрофалното изменение на климата и да спрем продължаващото изчезване на живота на нашата планета, трябва да спрем соевата индустрия да поглъща повече гори.
Една възможност за това е да се обърнем към позабравените нейни алтернативи и една такава култура, подходяща за отглеждане в Европа, включително и в България е лупината. Към момента европейското животновъдство е силно зависимо от вноса на соя от трети страни, което води до търговски споразумения и стандарти за качество, които не отговарят на очакванията на европейските граждани. Бялата, жълтата и теснолистната лупина са местни европейски бобови култури, които могат да се превърнат в истински алтернативи на соевите зърна, предвид тяхното повишено и висококачествено съдържание на протеини, потенциални ползи за здравето, пригодност за устойчиво производство и приемливост за потребителите. Независимо от това, отглеждането на лупина в Европа остава до голяма степен недостатъчно, за да гарантира стабилно снабдяване на хранително-вкусовата промишленост, която от своя страна трябва да въведе иновации, за да произвежда атрактивни храни, богати на протеини на нейна основа. Новите процеси трябва да бъдат оптимизирани, за да се получат висококачествени, безопасни протеинови съставки от лупина, а продаваемите храни трябва да бъдат разработени и предлагани на потребителите.
Лупина (лат. Lupinus) са род растения от семейство Бобови, представен от едногодишни и многогодишни тревисти растения, полухрасти и храсти. В превод от латински “Lupus” означава “вълк”, а самото растение понякога се нарича и “вълчи боб”. Различните представители на вида са често срещани в природата в два основни региона: 11 едногодишни и един многогодишен вид лупина растат в средиземноморско-африканския регион, а около 200 вида - в западното полукълбо, на територията от Патагония до Аляска и от Атлантическия до Тихия океан.
Кореновата система на лупините е продълговата, понякога достигаща на дълбочина до 2 метра. Корените са покрити с малки подутини, които абсорбират азот от въздуха и обогатяват с него почвата под растението. Стъблата са вдървенели или тревисти, клоните са пълзящи, стърчащи или изправени. Листата на лупината са последователни, с дълги дръжки, длановидно сложни, свързани със стъблото чрез листна възглавница с дълъг прилистник. Съцветието е връхно гроздовидно съцветие, върху което са разположени голям брой редуващи се цветове. Съцветията са оцветени в жълто, бяло, червено, розово, както и всички нюанси на лилавото. Семената на лупината при различните видове се различават по форма, размер и цвят. Средиземноморските видове са по-големи от американските. Изсъхвайки, шушулките, които ги покриват, се напукват и разпръскват семена около тях.
Най-ранните археологически сведения за отглеждане на лупината се отнасят към XII династия на египетските фараони (над 2000 години пр.н.е.). В техните гробници са открити семена от Lupinus digitatus Forsk., вече опитомен по това време. Останки от шушулка и 7 семена от този вид също са открити в гробниците на тази династия, датирани от XXII век пр.н.е. Те са най-древното доказателство за отглеждане на лупина в Средиземноморието.
Началото на историята на отглеждането на лупина в Стария свят често се свързва с времето на древната египетска цивилизация. Въпреки това е по-вероятно първоначално бялата лупина да е била използвана като култура в Древна Гърция, където е било концентрирано нейното най-голямо биоразнообразие и диворастящите форми са запазени до наши дни (ssp. graecus). Тук, на Балканския полуостров, представители на друг подвид бяла лупина (ssp. termis и ssp. albus) са подивели и сега виреят в естествена среда.
Досега в много страни по света семена от лупина – сварени или накиснати във вода, се продават на пазари и в барове като деликатеси (като слънчогледови семки). Използването на бяла лупина вероятно е било същото в древна Гърция. Възможно е Балканският полуостров да се разглежда като основен център на произход на бялата лупина.
Стопанското значение на лупината
Дълго време лупината се култивира основно като култура за “зелено торене”. Поради високата си способност за фиксиране на азот и голямото натрупване на органични вещества в почвата лупината е една от най-добрите култури за такъв тип практики. Растенията са способни да натрупат 180 – 200 кг/ха азот, което отговаря на 36 - 40 т/ха оборски тор.
Съдържанието на протеин в семената на лупината може да достигне 50%,но използването ѝ за храна дълго време остава проблематично поради факта, че има 1 - 2% горчиви и токсични алкалоиди, съдържащи се в семената и надземната маса, например лупинин, лупанин, спартеин. Днес са селектирани и се отглеждат безалкалоидни или така наречените сладки сортове лупина, съдържанието на алкалоиди, в които е не повече от 0,0025%. Тези сортове се оказват подходящи за фуражни и дори хранителни цели. Отглеждат се и нискоалкалоидни сортове със съдържание на алкалоиди не повече от 0,2%. Тези сортове се оказват по-устойчиви на болести и неприятели от сладките сортове и могат да се използват и за фураж.
В момента зелената маса на лупина се използва широко за фуражни цели. Освен това семената на лупината се използват в производството на бои и лакове, производство на сапун, производство на лепила, пластмаси, изкуствена вълна. Отпадъците след екстракция на протеин (пулпа) се използват за фураж.
Лупината се отглежда основно в Западна Европа, най-големите култивирани площи са в Германия и Полша. В началото на XXI век площите с тази култура надхвърлят 1,5 милиона хектара, или 1% от общата площ, заета с бобови култури. Брутната реколта от зърно е 1,5 млн. тона при добив 1 т/ха.
Лупината е високодобивна култура. Сортовете жълта фуражна лупина са способни да произвеждат над 40 т/ха зелена маса. Новите безалкалоидни сортове зърнена лупина в умерения пояс надвишават добива на граховите сортове с 800 кг/хектар и 2 пъти в съдържанието на протеини.
Днес в земеделската практика по света се отглеждат следните видове лупина: теснолистна лупина (Lupinus angustifolius); бяла лупина (Lupinus albus); жълта лупина ( Lupinus luteus) и многогодишната лупина (Lupinus polyphyllus).
Лупината е взискателна е към влагата, поради което се отглежда предимно в райони с достатъчно влажност. Невзискателна е към почвите. За отглеждането ѝ обаче не са подходящи почви с плитък горен слой, със силно уплътнена подпочва, преовлажнени и засолени, силно варувани. Издържа на кисели почви, но умерено киселите с pH 5 – 6 са оптимални. Топлинните нужди на едногодишните лупини зависят от продължителността на вегетационния период. Покълването на семената започва при температура 4 – 5 °C. Периодът на вегетация е 120 – 180 дни. Непретенциозна е към предшестващите култури.
Лупината би могла да бъде перспективен заместител на соята
Протеините, синтезирани от лупината, превъзхождат по качество и хранителна стойност почти всички други култури. Включително и протеините на соята, като са в пъти по-добри от тези в граха, боба или люцерната. Ако скъпият и вносен соев протеин, чието производство е пагубно за биоразнообразието в районите на масовото му производство и е фактор за ускоряване на климатичните промени, бъде заменен с протеин от лупина – от това типично за Европа и Балканите растение, тогава и разходите за фураж във фермите ще намалеят. Включването на повече култури в сеитбообръщението на земеделските стопанства в България е също така условие за неговата по-голяма устойчивост и съвместимост със зелената архитектура".
