На днешния ден преди 113 години княз Фердинанд I официално обявява във Велико Търново независимостта на България. Датата е 22 септември (5 октомври нов стил) 1908 година, а мястото - църквата „Свети 40 мъченици“, където той прочита манифестта за обявяването на независимостта. С този акт българската държава отхвърля политическата и финансовата си зависимост от Османската империя, наложена ѝ с Берлинския договор от големите европейски държави, а българският княз приема титлата „цар“.
Независимото Царство България е признато от Великите сили през пролетта на 1909 година.
Отхвърлянето на османското върховенство от България е последвано от анексирането на османските провинции Босна и Херцеговина от Австро-Унгария и предизвиква една от многобройните кризи в международните отношения в навечерието на Първата световна война.
Следват заплахи с война от страна на Османската империя, на които България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.
Българо-османските противоречия са уредени с помощта на Русия. През април 1909 г. са подписани българо-руски, руско-турски и българо-турски протокол. Според тези споразумения Русия опрощава османските задължения, останали от войната от 1877 – 1878 г., а в замяна на това Османската империя се отказва от всякакви финансови претенции към доскорошното трибутарно княжество България, а българската страна се задължава да изплати 82 милиона франка на Русия в срок от 75 години. През същия месец империята признава независимостта на България, последвана и от Великите сили.
С провъзгласяването на независимостта на България се издига международният авторитет на страната и тя се превръща в равноправна на другите държави.
Създадени са предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония.
И все пак Независимостта има реални проекции като национално и държавно постижение. България вече можеше да сключва договори направо, премахнаха се всички финансови обременения върху нея, тя вече може да участва във всички междудържавни конференции, национализирани са и източните железници. И по този начин окончателно е свален духовният фес от лицето и главите на всички българи.
Независимост, разбира се, е можело да се прояви и преди това събитие и тук се сблъскваме с парадоксалния факт, че преди 1908 г. България като че ли е била по-самостоятелна и решителна в своите действия, отколкото по-късно, когато започва да участва в коалиции, в съюзнически комбинации и в различни договорености с европейските и балканските държави.
В този смисъл можем да кажем, че Независимостта е празник, но той не е възпят нито в поема, нито в песен, нито в някаква друга възвишена форма на национално утвърждение. Тя обаче е била необходима стъпка по пътя на окончателното откъсване на държава като България от нейното минало на поробена страна.
България е била в независимост от великите сили дотолкова, доколкото е могла да избира между зависимости. Затова и до 1908 г. тя е била по-самостоятелна в решенията си. От друга страна, се наслагва едно тягостно впечатление, че винаги, когато сме взели самостоятелни решения след 1908 г., обикновено сме грешали, посочва историкът Андрей Пантев.
