Цяла България днес отдава почит на Васил Левски - единственият революционер, получил народното звание „Апостол на свободата”. Личността, която хвърля расото и „под вънкашност чужда” обикаля села и паланки, за да изгради онази мрежа от комитетски организации, подготвили онази вълна от събития, приключила с Освобождението на България.
Многобройни са митовете около смъртта на Апостола. Сигурното обаче е едно - Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. Предполага се, че причината за неговото конкретно залавяне в Ловеч е предателство от съмишленик. Десетилетия след Освобождението от османско владичество се спори за името на предполагаемия предател – свещеноиконома Кръстю Никифоров (съучредител на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета).
През 1925 г. историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно свещеноиконом Кръстю Никифоров става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Васил Левски. Според други проучвания конкретно предателство няма. Тази теза застъпва и Димитър Панчовски в своите изследвания, където доказва, че вината на поп Кръстьо е вменена от служещия с него поп Лукан и фамилията му. След освобождението и Марин Поплуканов и Димитър Пъшков са сериозни политически фактори в града и имат възможност да въздействат и върху другите оцелели поборници да свидетелстват против поп Кръстю, който е и техен политически противник.
Когато през декември 1872 година ловешката полиция залавя Левски, не са знаели кой е заловеният и с усилен конвой го откарват в Търново. Именно там е установена неговата самоличност. А при прехвърлянето му от Търново в София лично той се е надявал, че ще бъде освободен от съмишленици.
Предаден е на Софийската извънредна следствена комисия. Левски изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Подчертава няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Разграничава се от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Високата порта да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Османската империя и вреди на авторитета ѝ пред Европа.
Съставът на комисията според протоколите от нейната работа е: генерал Али Саиб паша Гюрчю – председател на Държавния съвет, майор Шакир Мехмед Салим, Махмуд Мазхари, Саадулах Сърръ, Иванчо Хаджипенчович, Пешо Тодоров, Мано Хаджистоянов и Мито Каймакчиев. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите.
Обвиненията към Левски са по чл. 55 ал. 1 – „Който подбужда посредствено или непосредствено поданиците на Османската империя да се въоръжават срещу имперското правителство, се наказва със смърт, ако е последвало въстание или е имало начало на изпълнение“; чл. 56 – „Който подбужда поданиците на Османската империя да се въоръжават един срещу друг или да вършат опустошения, кланета или грабежи в една или повече местности, се наказва със смърт, ако такива, са последвали или е имало начало на изпълнение.“; чл. 66 – „Който по площади, тържища и други публични места чрез речи, разпространение на ръкописни и печатни листа или по друг начин подбужда гражданите и жителите на империята да извършват престъпленията по настоящата глава, ще се наказва както извършителите на тези деяния.“; чл. 174, ал. 2 – „Който извърши убийство без предумисъл, се наказва с принудителна работа за 15 години. Престъплението се наказва със смърт, когато е било предшествувано, придружено или последвано от друго престъпление, или когато е било средство, за да се извърши друго престъпление“. от имперския Наказателен закон.[40]
Съдът не издава една обща присъда, а в нарушение на установените процедури издава присъдите в течение на отделните заседания. Издадени са общо 15 присъди, от които две смъртни – на Димитър Общи (неговата е и първата издадена присъда) и на Васил Левски. Шестдесет от подсъдимите са осъдени на затвор и заточение. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения. Присъдата на Левски – смърт чрез обесване, е последната присъда – под номер 15, издадена на 14 януари 1873 г. и потвърдена по целесъобразност от султан Абдул Азис на 21 януари 1873 г. Процесът завършва, като комисията иззема функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя.
На 6/18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София.
А великият поет и съратник на Левски Христо Ботев увековечава гибелта му в бузсмъртното стихотворение „Обесването на Васил Левски”.
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
