Дълго време историческата наука смяташе, че Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли 1837 г. в Карлово. По-нови изследвания обаче сочат, че е рожденната година е 1840 г., на същата дата. Син е на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Родителите му имат пет деца – Христо, Васил, Петър, Яна и Марийка. Дядото на Левски по бащина линия е син или племенник на Тудур Кръстилов, преписвач на „История славянобългарска“, който извежда родословието си от някой си Драгой, „спахия“ в Кочмаларе в началото на XVII век.
От 1852 г. малкият Васил става послушник при вуйчо си – архимандрит Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, който обещава да изучи сестриника си. През 1852 – 1854 живее в местния метох и обикаля с вуйчо си за събиране на таксите, учи църковно пеене при Райно Попович и богослужение, пее в местния църковен хор. През 1855 г. заедно с вуйчо си напуска Карлово и отиват в Стара Загора. Там учи две години в класното училище (1855 – 1856), същевременно пее в църковния хор, ръководен от учителя Атанас Иванов. През 1856 – 1857 г., по настояване на вуйчо си, прекъсва обучението в класното училище и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „Свети Свети Кирил и Методий“ (основано е от Найден Геров през 1850). От това време са неговите записки „Въведение на обличителното богословие“, които днес са най-ранният запазен ръкопис от Левски.
На 7 декември 1858 г. приема монашество и е ръкоположен за монах с името Игнатий в Сопотския манастир „Свети Спас“ под мантията на йеромонах Кирил Рилски. През следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата „Света Богородица“ в Карлово. Служи в църквата и при вуйчо си до края на 1861, когато взема решение да се посвети на революционната борба.
На 3 март 1862 г. вечерта напуска Карлово с коня на вуйчо си и отпътува за Пловдив, за да се сдобие с тескере. През София и Ниш се отправя към Белград, където се установява в началото на април. В столицата на Сърбия се включва в Първата българска легия на Георги Раковски в Белград. На този етап изпитва силно влияние от Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. В края на юни 1862 се присъединява и заедно с група легисти, е изпратен в Крагуевац, под ръководството на дядо Ильо войвода. Вместо военно обучение те трябвало да косят трева за сръбската армия, което довежда до конфликт с войводата им. Слд разтурването на легията през септември 1862 с Христо Големия заминава за Белград, където до края на 1862 учи абаджийство, а в свободното си време посещава казармата за усвояване на военни знания.
През пролетта на 1863 се завръща в България и се установява като певец в църквата в Карлово. През зимата на 1863 и пролетта на 1864 г. живее в Пловдив и посещава за няколко месеца училището на Йоаким Груев.
На 19 април 1864 г., навръх Великден в местността Алтънчаир край Карлово, в присъствието на приятелите си хаджи Георги Попхристов и Христо Пулев, сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент е мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, а пловдивският митрополит го заплашва с наказание ако упорства в настояването си.
През март 1867 заминава за Букурещ, за да се включи в подготовката на революционната акция, замислена от Георги Раковски. По негово предложение е определен и включен като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на нейния 99-дневен поход в Балкана (28 април-4 август). През февруари 1868 г. се разболява тежко (възпаление в коремната област налагащо операция която оставя дълго незаздравяваща рана), лежи във военна болница, където е опериран или в частна квартира според други източници.
През април напуска Легията, която в края на месеца окончателно е разтурена от сръбското правителство. През май и юни 1868 е в Турну Мъгуреле, където заедно с Васил Ганчев-Плевнелията се уговарят да организират малка чета и да минат в България. През юни се среща с Хаджи Димитър в Букурещ във връзка с подготвяната чета, но не одобрява организацията им и се връща в Сърбия – в град Зайчар.
По това време съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело.
У Левски се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. До декември 1868 г. живее в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на „Българското общество“. Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ. Единственият източник за съвместния живот на Левски и Ботев е цитирано от Захари Стоянов в писмо на Ботев до Киро Тулешков, чийто оригинал липсва. Това, а и пълното отсъствие на името на Ботев в запазената кореспонденция на Левски, дават основание на някои историци като проф. Иван Стоянов да твърдят, че вероятно те не са се срещали.
Създаване на Вътрешна революционна организация (1868 – 1872)
Със средствата, предоставени от Българското общество и читалище „Братска любов“ (структура на Млада България), Левски заминава на 7 декември 1868 от Турну Мъгуреле с параход по Дунав, по суша и отново с параход по Черно море за Цариград. От Цариград на 11 декември 1868 Левски започва първата си обиколка из българските земи, тогава все още в рамките на Османската империя, където се запознава с условията и възможностите за извършване на революционна дейност и подготовка на въстание. Обиколката има осведомителна и агитационна цел. В началото на януари през следващата 1869 напуска столицата на Османската империя и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Турну Мъгуреле, откъдето е тръгнал.
На 1 май 1869 г. започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол, като е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Васил Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българска политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат „Привременното правителство на Балкана“.
По време на тази обиколка поставя началото на изграждането на Вътрешната революционна организация (ВРО). Основна нейна структурна единица е частният революционен комитет. Първият е основан в Плевен с препоръките и помощта на Данаил Попов. Следва изграждането на частни революционни комитети в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.
След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. се включва активно в живота на българската емиграция. В края на 1869 г., заедно с Любен Каравелов, участва в създаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Стреми се да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни или Великите сили. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. В началото на 1870 г. пребивава в Турну Мъгуреле, а от март месец е в Букурещ. Там на 9 април умира по-малкият му брат Христо.
Разочарован от емиграцията, през май 1870 се завръща в България и продължава изграждането на комитетската мрежа. Матей Преображенски съпровожда Васил Левски при обиколката му из Търновско, Пловдив, Стара Загора, Карлово и други градове и села в Южна България. Благодарение на дългите взаимоотношения на Отец Матей с местните хора, двамата успяват бързо да организират Частни революционни комитети на ВРО.
До края на 1871 успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна организация. За столица на ВРО е обявен град Ловеч. Ловешкият частен революционен комитет е обявен централен под името „Привременно правителство в България I отд. на БРЦК“ или „БРЦК в Българско“. Създаването му е изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкият комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Васил Левски го разглежда като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни революционни комитети обединяват в себе си представители на всички социални групи на българското общество.
Васил Левски единствен от „четиримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, въвежда революционен терор. За тази цел през май 1871 г. съставя образец на циркулярно „заплашително“ писмо, чрез което да се събират средства, като се изясняват целите и задачите на борбата: „В Българско няма да има цар, а народно управление и всекиму своето. Всеки ще си служи по вярата, и законно ще се съди както българинът, така и турчинът, и евреинът, и др. Свобода и чиста Република.“.
Към края на 1871 г. ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща през втората половина на 1871 двама помощници на Левски – Димитър Общи и Ангел Кънчев. За жалост той работи с тях за кратко. На 5 март 1872 г. при проверка от турската полиция в Русе се самоубива Ангел Кънчев, а Димитър Общи все по-малко се съобразява с комитетската дисциплина и развива дейност, без да бъде съгласувана с Левски. Авантюризмът на Общи впоследствие води до провала на революционната организация и залавянето на Левски.
Приготвя устава на организацията, озаглавен „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ (септември 1871). Разработва го в духа на своите политически възгледи: освобождение на България от турците чрез повсеместна революция на народа и създаване на демократична република с гаранции за равенството на всички жители, без значение техния етнос и религия.
„Подбуда. Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров. Цел. С една обща ревулуция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска и да се замени с демократска република /Народно управление/ на същото това място, което ся нашите прадеди съ/с/ силата на оръжието и съ/с/ своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турските касаджии и еничери, и в което владей правото на силата, да се подигни храм на истинната и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство, между всички народности, българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни в сяко отношение, било въ/в/ вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото да било, всички щат спадат под един общ закон който по вишегласието на всичките народности ще се избере.“
След направените обиколки в страната през втората половина на 1871 г. се отказва от първоначалната си идея – общото събрание на вътрешните и външните комитети да бъде организирано в България и възприема мнението на БРЦК в Букурещ то да се свика там. Левски участва и в петте заседания като представител на няколко революционни комитета от Южна България, имащ право на 3 гласа. Избран е в четиричленната комисия, заедно с Любен Каравелов, Киряк Цанков и Тодор Пеев, за съставяне на Програмата и преглеждане Устава на БРЦК. В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК в Българско започва преустройство на Вътрешната революционна организация. В края на юли избистря концепцията си за реорганизиране на комитетската мрежа и пристъпва към създаване на окръжни комитети на ВРО. Приема предложенията на Любен Каравелов за съвместни действия със сърбите, но настоява да се спомогне за приемането на 150 – 200 души във войнишкото училище в Белград. Настоява да се преведат на български военни устави, книги по фортификации и тактика.
Няколко събития през втората половина на 1872 г. водят до залавянето и присъдата на Васил Левски – нарастващите противоречия с комитетските членове, убийството на ратая на ловешки чорбаджия, разривът с Димитър Общи, който на своя глава обира османската хазна в Арабаконак, и последвалите разкрития от османската полиция.
На 14 август 1872 г. Левски и Вутьо Ветов от село Видраре отиват в къщата на ловешкия чорбаджия Денчо Халача, за да се сдобият с пари, но се натъкват на ратая му. В писмо до Любен Каравелов Левски описва какво се е случило:
„Така бях приготвен вътре, ако дойдеше той напред нямаше да има никакъв шум, а то дойде напред момчето. Посрещна го другарят ми. [Момчето] нададе вик: „Тичайте хора!“ ... Докато пристигнах, то все вика и се бори с другаря ми. Пристигнах. Ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на гласа, който беше напълнил улицата. Не умря изведнъж, започна да вика повече, което не можеше да се скрие вече. Ръгнах го още веднъж, за да не се мъчи и да не може да каже какви са били нападателите. Жалко за невинното момче. Но ако не беше така. Беше оцапано на много страни!... Докато постигнем целта си, ще отидат и доста невинни хора. Като отворих портата, то свят беше като на панаир! С излизането ни изведнъж вдигам кървавия нож и с няколко турски думи се спущам върху народа. Отвориха ни път. И след нас ето ти и полицията. Изгледаха ни. Па това си беше. “
Страшимиров, Д. Т. Васил Левски. Живот, дела, извори. Том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 170 – 172.
Този инцидент, за който Левски дълбоко съжалява до края на дните си, няма пряко отношение към залавянето му, но утежнява вината му при издаването на присъдата – макар съдът да го обвинява в непредумишлено убийство, за което се полагат 15 години затвор, при друго извършено престъпление присъдата е смъртна.
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи и Тетевенския частен революционен комитет организират Арабаконашкия обир. Васил Левски е възразявал, но е подкрепен единствено от свещеноиконом Кръстю Никифоров. В последното си писмо от 12 декември 1872 той пише на ловчанци:
Залавянето на участниците, включително и на Димитър Общи, нанася тежък удар на революционната организация. Османската полиция започва арести на комитетски дейци, които с признанията си насочват към Васил Левски. Секретарят на Тетевенския комитет даскал Иван Лилов Фурнаджиев първи дава точно описание на Левски:
„Той е от Карлово. Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единият му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри.“
Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви. С., 1987, с. 79.
По показанията на комитетските дейци започват и арести на членове на Ловешкия частен революционен комитет – Анастас Попхинов, Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Величка Хашнова, която е арестувана за кратко според тогавашната практика в къщата на поп Кръстю Никифоров. Последователно са извикани на разпит и свещениците поп Лукан Лилов – погрешка, и поп Кръстю Никифоров.
В писмо от ноември 1872 г. Левски получава нареждане от БРЦК и Любен Каравелов за вдигане на въстание: „Брате Василе! По-преди те подканихме на подвиг, но някак си опипом. Сега ти обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от наша страна и повдигане на революция; причините, които и ти можеш да познаваш, не щем да ти ги разказваме. А обаждаме ти, че трябва да вървиш на бой, без да губиш ни минута. На всичките тамошни юнаци се писа и ще заминат на среща. И надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора.“ Той отказва да го изпълни, тъй като преценява правилно, че народът още не е готов за повдигане на въстание. Решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли във Влашко. Знае за провала на обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с информация къде евентуално може да бъде открит.
Поведението на ловешките дейци притеснява Дякона – той узнава за подхвърлени писма от негово име в двора на Величка Хашнова и че председателят на комитета, който по това време е бил Марин Поплуканов, е използвал комитетски пари за свои цели. На 12 декември 1872 Левски пише на ловешкия комитет последното си писмо: „По тия писма се страхувам да дойда в града ви. В тях тълкувам истинно предателство и[ли] предателство без да иска – от страх... Затова колкото писма, пари, вестници и всички, каквито има оставени при вас и в председателя тайни работи да се пренесат у Николчо, че или аз ще премина да ги взема, или друг ще пратя да ги отнесе... У председателя има принесени от други комитети пари, попреди ги исках, а той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел устава! На комитетска пара не се знае и минутата кога ще се поиска. Сега, както казах: пари, писма и пр. да се занесат у Николчови."
При ареста, архивът остава незабелязан от полицията. Комитетски книжа са запазени от Никола Сирков (Халача). След Освобождението от османско владичество Никола Цвятков и Мария Сиркова предават част от него на Захари Стоянов, а друга – в Музея на Ловешкото читалище „Наука“. При копане на основи за къща на улица „Марин Поплуканов“ 17 срещу сградата на Музей Васил Левски (Ловеч) са открити 1 364 златни монети (1973 г). Предполага се, че са същите комитетски пари от Арабаконашкия обир, които са съхранени и са стояли непипнати почти 100 години. Тази версия, лансирана от медиите, е малко вероятна – от обира до Ловчанския комитет достигат само 3 000 гроша, и то в дребни пари – злато почти не е имало в колата. Но не е изключено това да са комитетски пари, доколкото събираните средства са обръщани в злато за по-лесно съхранение и пренос.
Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. Предполага се, че причината за неговото конкретно залавяне е предателство от съмишленик. Десетилетия след Освобождението от османско владичество се спори за името на предполагаемия предател – свещеноиконом Кръстю Никифоров (съучредител на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета). През 1925 г. историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно свещеноиконом Кръстю Никифоров става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Васил Левски. Според други проучвания конкретно предателство няма. Тази теза застъпва и Димитър Панчовски в своите изследвания, където доказва, че вината на поп Кръстьо е вменена от неговия съслуживш – поп Лукан и фамилията му. След освобождението и Марин Поплуканов и Димитър Пъшков са сериозни политически фактори в града и имат възможност да въздействат и върху другите оцелели поборници да свидетелстват против поп Кръстю, който е и техен политически противник. Ловешката полиция не знае кой е заловеният и с усилен конвой е откаран в Търново. Тук е установена неговата самоличност. При прехвърлянето му от Търново в София, се надява, че ще бъде освободен от съмишленици.
Левски е редаден на Софийската извънредна следствена комисия. Изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Подчертава няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в империята. Разграничава се от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се високата порта да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Османската империя и вреди на авторитета ѝ пред Европа.
Съставът на комисията според протоколите от нейната работа е: генерал Али Саиб паша Гюрчю – председател на Държавния съвет, майор Шакир Мехмед Салим, Махмуд Мазхари, Саадулах Сърръ, Иванчо Хаджипенчович, Пешо Тодоров, Мано Хаджистоянов и Мито Каймакчиев. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. Обвиненията към Левски са по чл. 55 ал. 1 – „Който подбужда посредствено или непосредствено поданиците на Османската империя да се въоръжават срещу имперското правителство, се наказва със смърт, ако е последвало въстание или е имало начало на изпълнение“; чл. 56 – „Който подбужда поданиците на Османската империя да се въоръжават един срещу друг или да вършат опустошения, кланета или грабежи в една или повече местности, се наказва със смърт, ако такива, са последвали или е имало начало на изпълнение.“; чл. 66 – „Който по площади, тържища и други публични места чрез речи, разпространение на ръкописни и печатни листа или по друг начин подбужда гражданите и жителите на империята да извършват престъпленията по настоящата глава, ще се наказва както извършителите на тези деяния.“; чл. 174, ал. 2 – „Който извърши убийство без предумисъл, се наказва с принудителна работа за 15 години. Престъплението се наказва със смърт, когато е било предшествувано, придружено или последвано от друго престъпление, или когато е било средство, за да се извърши друго престъпление“. От имперския Наказателен закон.
Съдът не издава една обща присъда, а в нарушение на установените процедури издава присъдите в течение на отделните заседания. Издадени са общо 15 присъди, от които две смъртни – на Димитър Общи (неговата е и първата издадена присъда) и на Васил Левски. Шестдесет от подсъдимите са осъдени на затвор и заточение. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения. Присъдата на Левски – смърт чрез обесване, е последната присъда – под номер 15, издадена на 14 януари 1873 г. и потвърдена по целесъобразност от султан Абдул Азис на 21 януари 1873 г. Процесът завършва като комисията иззема функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя.
На 6/18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, близо до мястото, където е издигнат неговият паметник.
В последните си мигове се изповядва пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов от Пирдоп. В изповедта си Апостолът на българската свобода казва „Каквото съм правил, в полза народу е!“
