Днес се навършват 135 години от Съединението на Източна Румелия с Княжество България – едно от най-светлите български достижения, реализирано – за разлика от повечето повратни събития в новата ни история – най-вече със собствени усилия, премахнало немалка част от несправедливостта, която разкъса българския народ след Освобождението от Турция, и положило основата на съвременната ни родина. Събитието е дотолкова значимо, че се превръща в символ на съвместните усилия на българите, а резултатите са толкова видими и безапелационни, че дават основание един надпис и до днес да стои на челото на – за съжаление вече бившата – сграда на Народното събрание.
В съвременната ни история обаче на пръсти се броят годините, в които българското общество да е било по-разединено на 6 септември. Протестите срещу правителството и главния прокурор не стихват вече почти 2 месеца, а сред самите протестиращи няма особено силна спойка освен исканията за оставки на две от най-силните фигури във властта, да не говорим за контингента от провокатори в техните редици, от който се разграничават постоянно и в който също личат поне 2 фракции – наетите от един бизнесмен в изгнание и изпратените от властта да очернят действията на нейните противници. Изглежда обществото е достигнало онази степен на фрагментираност, в която само конкретни проблеми могат да обединят отделните индивиди без разлика от класова (тази мръсна дума) и съсловна принадлежност. Прилича на класическа реактивност, при която без външен дразнител не се налагат действия, а организмът е склонен към самоизолация.
Е, май си дойдохме на думата – от самоизолацията започна всичко, колкото и да изглежда по друг начин. Управляващ страната през 10 от последните 11 години, потупван по рамото (със задържане на ръката) в Брюксел за верноподаническото си поведение, Бойко Борисов си намери оправдание да пренебрегне всичките си задръжки и даде размах на същността си. То не бяха извънредни положения и ситуации, в които всяка заповед бе предпоследна по типично казармен тертип, погазване на закони и конституционни права, ограничения до малоумие без нужния ресурс за налагането им (класиката със затварянето на Витоша ще остане в аналите, а още не успявам да вдена как можеше да се разхождаш в парка с куче, но не и с дете). И ако някой не е съгласен за самодържеца и шапкарската му същност – всичко това бе направено без веднъж да поиска съдействието на гражданското общество, както става в класическите демократични държави. Само че там това е начин на мислене – как да се разбереш с човека до теб, а не да му се налагаш, защото в противен случай береш точно тези плодове, които зреят вече 6 месеца за българския министър-председател. С манталитета си на тоталитарист начело на армия Борисов сам заложи бомбата, върху която сега се е разположил удобно.
Конкретният повод за протестите пък осигуриха действията на прокуратурата, оглавявана от Иван Гешев, с влизането на нейни представители в президентството. И не защото вероятно не са имали основания (макар тук последната дума да има съдът), а заради постоянното прилагане на двоен стандарт. Повече от явно е, че от години обвинения се повдигат на знакови фигури почти изключително извън властта (случаят с Нено Димов е сред малкото опровержения). При ясно изразената конфронтация между министър-председател и президент бе въпрос само на време и техника някой от обкръжението на последния да го отнесе. А двойният стандарт особено личи в усърдието на главния прокурор да вади на бял свят по свое усмотрение онези „доказателства”, които са му дали основание да действа по отношение на един или друг заподозрян при положение, че те би трябвало да са следствена тайна. А ако си ръководител на прокуратура и погазваш законите на страната, защо още си на поста? Или не ги познаваш и не ставаш за работата, или го правиш съзнателно и тогава трябва да те изхвърлят с шутове. Седесарски или не – според индивидуалната преценка.
Най-съществена обаче е третата линия на разединение на съвременното българско общество в момента – на олигарси и постърпевшите от действията им. А тук се мержелее обемната знакова фигура на виден представител на медийния бранш, съсредоточил в свои ръце разпространението на печатната преса и изкупуващ политически неудобните уебсайтове (поне онези, които са склонни да се продадат). Въпросът защо не са предприети действия срещу монополното му положение при вестниците трябва да бъде сред основните, задавани на главния прокурор. И да благодарим на световната мрежа и особено на социалните медии, които оставят шанс да бъде чута и друга реч освен проправителствените пасквили. Защото правото на изразяване е сред основните човешки права (и демократични достижения!), а заглушаването му би трябвало да се третира като престъпление. Сигурно ви прави впечатление „би трябвало” – защото отново би трябвало да се задейства ведомството на оня с каскета (хвърлянето на каскети бе може би най-свежата идея на настоящия протест).
Остава сериозният въпрос дали при толкова ясно очертани разделителни линии в обществото изобщо имаме основание да празнуваме Съединението днес. Очевидно е, че напрежението е докарало хората до точката на кипене и те виждат в инакомислещите вече не съперници, а противници. При това положение да се очаква, че някой ще подаде ръка за примирие е, меко казано, наивно.
Колкото и да е странно обаче, отговорът на горния въпрос е положителен. Най-малкото защото сме длъжни да почетем паметта на онези, които дадоха живота си за нашето Съединение. А в никакъв случай не трябва да забравяме и хората, осъзнали силата на обединените усилия и действали в името на общото благо. За разлика от настоящите властимащи.
Венцислав Дяков
