След като през 2018 година парламентът за трети път върна за преразглеждане предишния проект на закон за земята - със заръката до една година министерството на земеделието да го преработи из основи, е повече от ясно, че освен да прави „копи-пейст“ на старите закони, администрацията не може да се справи с нормотворчеството в поземлените отношения. Затова и на последното си заседание преди Никулден правителството за пореден път отложи с още една година проекта за Закон за земята. С мотива – че текстовете не били съгласувани с всички браншови организации, а те имат конкретни предложения по проекта.
И за никой не стана ясно - дори за самите земеделски производителите, защо през последните 12 месеца текстовете на проекта бяха гледани на работна група само два пъти, но не по същество. И защо се стигна дотам тази „епопея на поземленото законодателство да се точи толкова години поред. Защото „на практика между предишния Кодекс на земята и сегашния проектозакон разликата е в някои запетаи и тук-там подменени текстове, докато в него и липсва и грам идея какви бъдещи политики ще се прокарват в българското земеделие. И дали ще се подпомага едрото интензивно земеделие или дребното...“, коментира за Синор.бг Борислав Петков, земеделски производител от Лесово и бивш председател на Българската асоциация на собствениците на земеделски земи.
Ето и основните възражение на Петков срещу поредния вариант на закон, който ще се прекроява за пореден път, защото в началото на следващия програмен период страната ни наистина би трябвало да организира поземлените си отношения по начин, който да отговаря на новите европейски изисквания.
- Г-н Петков, защо браншовите организации така остро се възпротивиха срещу поредния проектозакон за земята?
Защото всеки нов закон трябва да носи визията за политиките, които държавата очаква да се случат в селското стопанство след 10 години. А в този проект ние видяхме събрани накуп няколко закона, които и сега действат добре и уреждат земеползването в страната и биха могли да съществуват самостоятелно и без това мегаокрупняване на отделните закони. Но в същото време той създава и огромни каши, особено по отношение на наемните и арендни договори, които по никакъв начин не стимулират дългосрочното ползване на земята и желанието на наемателите да инвестират в земята. Пълни липси има и по въпроса за опазването на селскостопанската продукция, където не видяхме нямаше нито един работещ текст. Кому беше нужно тогава да се прави нов закон, след като в него аз не мога да видя нито в каква посока да се движа след 10 години, нито как държавата ще гарантира неприкосновеността на имуществото и производството ми.
- Какво точно имате предвид?
Ще ви дам пример със законодателството в Дания, не с Холандия, защото тя е на светлинни години от нас и е трудно да се сравняваме. Но Дания, която е с по-малка територия и население от България, преди няколко години е успяла да направи Закон за земята само в 25 страници, а не в 150 страници като нашия. Но с този закон се решава, че в страната ще се развива земеделие, опазващо околната среда. И ако отворите този закон, ще видите, че още през 2012 година те залагат текстове, които сега ги виждаме в новото европейско законодателство. И днес, когато Съветът на Европа безапелационно реши с проект за регламент, че през новия програмен период държавите ще бъдат задължени да прокарват екологични политики, ние не трябва да продължаваме да мерим със стар аршин. Защото е обявен „код червено“ за климата.
И по всяка вероятност една от тези практики ще стане и безорното земеделие, така наречената no till технология. Ще кажете, че популяризирам технологията, която лично аз прилагам вече трета година. Но законодателството върви в тази посока. И затова е време да създадем закон, който да отговаря на виждането ни за това какво земеделие ще прилагаме в следващите години. И понеже първите три години са най-критични при създававето на no till полетата, е редно европейското подпомагане да се дава именно затова. В Дания стопаните също са получавали компенсации за прилагането на екопрактиките, но след като това е тези практики за заложени като приоритет в законодателството.
- Как трябва да изглеждат поземлените отношения у нас, за да се прокарват подобни политики, според вас?
Нямам никакво обяснение защо в сегашния Закон за земята решиха да приравнят арендата с наема на земя и защо сложиха таван от 5 години за арендните договори. От една страна държавата уж иска инвестиции в напояване, а от друга се отказва от дългосрочността на тези договори. Та кой фермер би инвестирал в системи за напояване, ако няма сигурност за възвращаемостта на тази инвестиция и не разполага с дългогодишен договор за ползване на имотите? Според мен арендните договори трябва да продължат поне 20- 25 години, така че фермерите да имат гаранция за бизнес плановете си.
- Администрацията се похвали, че с този закон най-после ще уреди комасацията. Постигнато ли е, според вас?
В така предложените текстове аз не видях работещ вариант или пък ангажиране от страна на държавата за въвеждане на процедури, по които да се осъществи това „уедряване“, както са го нарекли. Според мен е важно държавата да заложи задължителност при изказването на съгласие или несъгласие от страна на фермерите, които участват в даден масив. Ако примерно, се започне комасация, да се пита всеки фермер иска или не иска да участва в комасаицята. И тези, които искат земите им да бъдат разместени, да се започне работа с тях. А тези, които не желаят, остават в реалните си граници, защото така са го пожелали. Лично аз като арендатор осъществих подобна комасация в 5 от масивите, където имам земя. И направих тази доброволна комасация между съседите, но ми отне година и половина да ходя по институциите. Ако законово бъдат разписани процедурите и се използва електронизацията, тогава може би и по-бързо биха станали нещата.
Освен това държавата би могла да ти изкупи земята, ако не искаш да участваш в дадена комасация, или пък да я замени с имоти от държавния фонд. Това са все варианти, които биха помогнали за комасацията в региони, където хората не желаят да участват в подобно окрупняване на обработваемата земя. Алтернативи съществуват, но е важно държавата да каже ясно дали иска да насърчава този процес, защото раздробената земя остава един от сериозните проблеми и неефективността на земеделието в страната.
Интервюто взе: Екатерина Стоилова
