След като българското председателство беше запомнено в Европейския съюз само с кравата Пенка, а през останалото време се вихреха безбройни скандали за това какви чуми шетат по страната, има ли ги, няма ли ги и кой какви пари е скатал около бодливата тел „Бруно“, издигната срещу заразените с африканска чума глигани от Румъния, ето че дойде време на отчетите. При които, ако трябва с едно изречение да опишем приключващата 2018 година, то за българското земеделие тя се изниза в половин година безвремие покрай председателелството на Съвета на министрите на Европейския съюз и още половин година безмълвие около липсата на вътрешни политики в селското стопанство.
И нито една стъпка в посока да се решат назрелите проблеми, мечтана да се случи от цялото фермерско войнство. Като например приемането на закон за земята, който още през септември трябваше да бъде представен на бранша в пълния му и окончателен вид. Или пък електронното правителство, за което лично премиерът беше дал ултиматум на министрите да се случи през септември 2018 г. Да не говорим за липсите на анализ на въздействието в областта на земеделието от 11-ге години членство в Европейския съюз, когато започна европейското подпомагане. И когато настъпи най-голямото обезлюдяване на България, невиждано и по времето на войните от началото на миналия век.
На този фон пропастта между бизнеса и администрацията все повече расте, подклаждана от липсата на чуваемост или от лъжовността на оптимистичните отчети на земеделското министерство, зачестили в края на годината. Защото фермерите отдавна не се впечатляват от данните за това колко милиарди били влезли в сектора поради елементарното обяснение, че са напълно наясно каква част от тях са „източени“ с безсмислени схеми.
Това, което все по-често се коментира сред бранша и със сигурност вече стига и до чиновническите уши, е съмнението, че българските политици са в състояние да застанат зад единна национална кауза за защита на родното земеделие, както го правят управленците в държавите от Вишеградската четворка. Да, България е малка държава, чийто глас трудно може да се чуе при преговорите за бъдещите политики, но ако в родината ни имат ясен поглед за това как да изглежда земеделието вътре в страната, то би могло да издигнем националната си кауза и зад граница, стига обаче да имаме подобна кауза.
И това нееднократно е афиширано от аграрния бизнес в диалог с администрацията. Проблемът е, че все по-малко медии остават живи, за да повдигнат тези проблеми и да изразят позицията на фермерите.
