С откриването на дебата за Общата селскостопанска политика (ОСП) на ЕС след 2020 все по-често се говори за въвеждане на мерки за управление на риска в земеделието. Средствата за сектора ще намаляват, а с растящите критики към директните плащания, алтернативните механизми за подкрепа ще стават все по-актуални, се посочва в анализ на ИнтелиАгро. Управлението на риска, обаче, остава в голяма степен непознато. Страната ни не се възползва от възможностите, които предоставя Програмата за развитие на селските райони в тази сфера, което лишава администрацията и земеделските производители от ценен опит, който може да се окаже важен в бъдеще.
Дори да не е веднага след 2020 г., но системата на директни плащания постепенно ще отмре.
Причините за това са много и тук ще изложим основните съвсем накратко, тъй като сме имали възможност да ги коментираме неведнъж.
Директните плащания са скъп и неефективен инструмент за постигане целите на ОСП. С времето те стават все по-сложни за прилагане, което води до нарастване на административното бреме над бизнеса. Субсидиите се концентрират в сравнително малък брой едри стопанства, които са достатъчно големи и икономически силни, за да имат нужда от подпомагане. Те не са разпределени равномерно между отделните отрасли в селското стопанство.
Директните плащания имат преливащ ефект към факторите на производство и най-вече към цената на арендата и на земеделската земята, като водят до повишаването им. Това от своя страна оскъпява навлизането в сектора на нови и по-млади играчи, влошавайки конкурентоспособността и демографската му структура.
Подкрепата не идва навреме и според специфичната нужда на отделните стопанства в различните производствени направления. На този фон, субсидирането на земеделието е все по-трудно да се обоснове пред данъкоплатците в променящия се глобален свят, в който постоянно изникват нови предизвикателства.
Поради тези и други причини в някои страни извън Европа (САЩ, Канада, Бразилия, донякъде Чили и др.) се използват различни механизми на подкрепа, в които се акцентира върху контрола на различни рискове в земеделския бизнес. Такива, между другото, съществуват и в сегашния вариант на ОСП - в рамките на Втория стълб.
Трета група държави, като Нова Зеландия, Австралия и др. напълно са елиминирали субсидиите за земеделие. В част от гореспоменатите примери държавната подкрепа е фокусирана основно към важна за бизнеса съпътстваща инфраструктура (напояване, наука и пр.).
Но да се върнем на темата управление на риска. Какви ползи и недостатъци крият различните механизми?
Механизъм за покритие на ценовия риск – при него фермерите получават плащания, когато пазарната цена на тяхната продукция през дадена година спадне с определен процент под предварително установена референтна цена. Референтната цена се изчислява на база исторически данни (например за петгодишен период). Плащането обикновено се определя от разликата в двете цени и добива (реализиран, среден за стопанството/региона или предварително нормативно фиксиран).
Основният недостатък на този механизъм се крие в определянето на референтна цена. В САЩ, например, тя се изчислява за всеки Farm Bill (еквивалента на ОСП) и се прилага през целия период на действието му (обикновено пет години). Когато тя е изчислена за период на много високи пазарни цени, гарантира солидна подкрепа за фермерите, не просто когато те се понижат рязко, но и тогава, когато спаднат до относително нормални нива, предразполагащи така или иначе към задоволителни доходи. Обратният случай е също валиден – когато референтните стойности са определени в период на много ниски цени и в бъдеще, дори пазарните условия да се запазят неблагоприятни, фермерите рядко ще получат подкрепа.
Покритието на ценовия риск има и друг негативен аспект. То прави стопаните по-безразлични към равнището на цените, което в крайна сметка оказва негативно влияние върху него и част от подкрепата фактически се трансферира към посредниците по веригата на доставките.
Не бива да забравяме също, че цената е основен канал за саморегулиране на пазарите (търсенето и предлагането). Когато спадът ѝ на практика не оказва съществено влияние върху производството, фермерите имат по-слаба мотивация да намалят количествата продукция и пазарният дисбаланс се задълбочава.
Трябва да се вземе предвид и едно важно условие за функциониране на механизма за управление на ценовия риск – необходими са надеждни данни за цените. При изключително слаборазвитата борсова търговия в България, на този етап то изглежда трудно изпълнимо. В допълнение, ценовата статистика за неборсово търгуваната селскостопанска продукция винаги трябва да се приема с едно наум.
Механизъм за покритие на риска за приходите (добивите)
Основната цел е подпомагането да защити стопаните в години с по-слаби добиви, но в същото време пазарните цени също играят роля при определяне на помощта. Отново се използва референтна стойност – този път за приходите от единица площ, изчислена на база други две референтни стойности – за добивите за стопанството или района (например на ниво община) и за цените на национално/регионално ниво.
Когато реализираните за дадена година приходи се разминават с определен процент от референтните, то стопаните получават плащания, формирани на база разликата в двете (прилага се и таван в субсидията до определен процент от референтните приходи, например 10%). Този механизъм може и се използва паралелно със схемите за покритие на ценовия риск и фермерите могат да избират кое от двете да ползват, на база спецификата на стопанството си.
Тук основният недостатък е, че механизмът увеличава моралния риск сред земеделците – стимулира ги да обработват по-неподходящи/нестабилни почви, да не се придържат към добрите производствени практики, да правят необмислени експерименти, да вземат по-рискови решения при избора на култури и т.н.
И отново, механизмът изисква надеждна статистическа информация, както на ниво стопанство, така и на регионално равнище. За съжаление, в работата си досега сме се убедили достатъчно, че на информацията за добивите от повечето култури в България е трудно да се разчита. При наличните към днешна дата данни, изчисляването на референтни добиви може да се окаже рискована задача. Трябва да се има предвид и развитието на науката и внедряването на нови сортове и технологии на засяване/засаждане, които, погледнати от дистанцията на времето, водят до постоянно повишаване на средните добиви при основните земеделски култури.
Субсидия за класическо застраховане
Фермерите застраховат цялата си използвана земя срещу независещи от тях събития, които нанасят определени щети на реколтата. Покритието включва и други аспекти на работата им – например невъзможност да се засее навреме или ниско качество на продукцията поради лошо време. Полиците (премиите) се различават спрямо културите, процента на покритие, различните рискови фактори и др. Субсидията представлява покриване на част от застрахователната премия.
Подкрепа за застраховане на метеорологичните условия
Тук не говорим просто за застраховка срещу бедствия (пропаднали площи). Фермерите получават субсидия за застрахователни полици, които покриват риска метеорологичните условия да се различават от подходящите (обичайните) за съответната култура, за съответния период от годината, за съответния регион. Застрахователното събитие например може да бъде обилен дъжд, когато пшеницата е готова за жътва. Плащането е процент от застрахователната сума, в зависимост колко драстично климатичните условия са се различавали от считаните за подходящи.
От развиването на пазар на климатични деривати (финансови инструменти) могат да се възползват и редица други сектори на икономиката. „Лошото време“ за един земеделски производител може да бъде добро за туристическата индустрия. Неблагоприятните климатични условия за туристическия бранш могат да ползват енергийните компании и т.н. По този начин различните интереси на всяка индустрия могат да се „уравновесяват“, „изглаждайки“ сезонните приходи.
Макар всеки начин на субсидиране да изкривява в определена степен пазара, ако се говори за оптимална подкрепа, то можем да кажем, че бъдещето е по-скоро в изнамирането на подходящ механизъм за управление на климатичния риск:
- По-малки и по-ефективни разходи за данъкоплатците – фермерите получават плащания тогава, когато са им наистина необходими и в размер, който съответства на претърпените щети (пропуснатите ползи);
- Гъвкавост и равнопоставеност между браншовете;
- Не предразполага към морален хазарт земеделците;
- По-малко влияние върху цените, търсенето и предлагането;
- Практически би решила въпроса със защитата от градушки – запазвайки системата само там, където е най-наложителна и предотвратявайки харченето на значителен публичен ресурс без ясна оценка на необходимостта и ефективността (каквито намерения все още съществуват).
Предизвикателството тук е за застрахователите в България, които и сега не успяват да използват напълно потенциала на сектора. Подобни продукти се разработват в света, включително в Европа и адаптирането им към родния пазар не би следвало да е пречка.
Дори да изместят напълно директните плащания, мерките за управление на риска не бива да заемат лъвския дял от средствата за подкрепа, а по-скоро да бъдат допълнение към финансови стимули за развитието на науката, технологиите и общото образователно ниво на ангажираните в бранша. Същевременно, пълното елиминиране на рисковете пред всеки бизнес е не просто невъзможно, но и ненужно. В крайна сметка, именно непредвидените явления и загуби движат прогреса.
