Проблемът с демографската криза започна да тормози политиците едва когато, за да си осигурят верни гласоподаватели, спешно им се наложи да разселват с автобуси платени „жители” из селца и градчета, за да имитират живот в отдавна обезлюдените места. Как иначе така наречените управници щяха да забележат, че Родината е изтърбушена откъм население, а малкото останали българи се е скупчили около 5-6 от големите градове, където все още диша някаква икономика. Но за да не си развалят комфорта, до този момент държавните институции не са изработили и един точен анализ за съдбата на днешното българско село.
Синор.БГ получи разрешение да препечати със съкращения текста на Иванина Манчева, публикуван във вестник „Сега” и озаглавен от авторката „Има ли бъдеще в селата?”.
Тази пролет попътувах из моя край – Плевенския, предимно по тъмно. Докато колата преминаваше през притихналите села, брояхме колко къщи светят. Най-много бяха в Искър, някогашното Пелово – веднъж ги докарахме до 10 около централните улици, но то е цял град.
Денем селата не са толкова призрачни. Отвреме-навреме профучават коли, минават каруци с цигани или пощальонът на колело разнася сметки и много рядко – писма. Бабите и дядовците наизлизат, за да си купят хляб или за да платят кабелната – единственото развлечение за тези, които могат да си го позволят. Но вечер, след прогнозата за времето, дори обитаемите къщи и кръчмите потъват в мрак. Може би хората се страхуват, или нямат ток, не зная.
Повечето къщи се рушат. Позапазените се продават за по няколко хиляди лева – често по-евтино отколкото новите собственици дават после за ремонт на покрива. Купувачите обикновено са цигани и те плащат предимно с пари, донесени от чужбина (гурбет, предполагам).
Някога Плевенска област беше богат край. Знаят го състудентите ми от ВИИ „Карл Маркс”, защото предимно тук ни разпределяха по бригади и ни оставяха да се самоуправляваме, за да бъдем готови за момента, когато ще поемем управлението на народното стопанство. Съдейки по това, което е останало, не сме се справили добре.
Сега в селата властват разруха и бедност, а надеждите за замогване са свързани или с децата, изпратени на гурбет или с някоя от множеството национални лотарии. Но в плевенския край поне все още има промишленост.
В други райони, по-отдалечени или труднодостъпни е по-зле. Има села, някои от тях са дори общински центрове като Трекляно, за което „Сега” разказа миналата година, в които доходите – пенсии, заплатата на кмета и даскала и социалните помощи, почти напълно се формират от бюджета. В такива места зависимостите са силни, защото местните велможи държат всички власти – и политическата, и икономическата.
Упадъкът на селските райони е един от най-големите проблем на днешна България, който почти отсъства от публичното внимание.
У нас има около 5 040 села, в които пребивават 1,92 млн. души. Техният дял – над 27% от населението, е достатъчно голям, за да ни тревожат условията, в които живеят. Те почти навсякъде – с изключение на туристически райони и селата в близост до София, Пловдив и Стара Загора, са на доизживяване.
Измерения на мизерията
Това е една съвсем различна България. И въпреки че винаги е опасно да се генерализира, демографските и социални очертания на селския живот рязко се отличават от средното за страната. Следват факти, без коментар.
Над една трета от живеещите на село са хора над 60 години (при 25% в градовете). Истинският процент на населението в пенсионна възраст вероятно е по-висок – заради миграцията, която НСИ не улавя. Това не е изненада.
Важният факт е, че селата все пак приютяват значителна част от работната сила – близо 22% или 724 хил. души. И по-голям дял от българите, които са в работоспособна възраст, но са извън работната сила (учащи, болни, обезкуражени и вероятно гастарбайтери) – 31% от тях или 455 хиляди са в селата. Забравете мита, че селата са на доизживяване, защото там живеят само старци. Броят на жителите им, които не търсят работа, но са на подходяща възраст, доближава броя на селското население на възраст над 65 години. Но не знаем със сигурност колко от тези млади хора, които са извън работната сила, са маргинализирани.
Най-малко 146 хиляди от хората по селата са роми, но по-вероятно е те да са значително повече. Това е така, защото по данни на НСИ от ромски произход са общо 325 хиляди души, като 45% от тях живеят в селата. Но други оценки, включително на ЕК, посочват по-голям брой на ромите в България – между 700 и 800 хил. души.
Безработицата (тя се мери само спрямо тези, които са на пазара на труда) сред селското население е 15% през 2015 г. Въпреки че нейният дял намалява спрямо 2014 г., разликата спрямо града (7%) нараства.
Малко над 61 хиляди души живеят в общо 1844 села с по-малко от 100 жители. Мнозинството обаче са в села със 100 до 1000 жители.
В половината села няма дори читалище. Вероятно в повечето няма аптека и банков клон, но такава информация не се събира от никого.
Повечето нямат полицейска служба и разчитат на защита от патрулиращи полицаи – по една кола за няколко села. Зная това, защото имам подробни данни по общини и дори по населени места (Дирекциите на МВР ми ги изпратиха в насипно състояние. Обобщена информация там няма).
Под една пета от селата имат детска градина и/или училище. Само 1000 деца от селски произход завършват ежегодно средно образование.
В 56% от селските домакинства липсва канализация, а 34% нямат тоалетна. Достъп до интернет имат само една трета от живеещите на село, а лек автомобил – 42%. Една пета нямат баня (това са официални данни от 2015 г.)!
Според Евростат 51 % от живеещите в селски райони на възраст от 20 до 64 години са в риск от бедност (30% за градските жители). България е на първо място в ЕС по бедност в селата.
През миналата година средният доход на селски жител е бил два пъти по-нисък от този в града и намалява спрямо 2014 г. (графика).
Това е социална бомба.
Досегашният подход
Темата за условията на живот и работа в селата обикновено се интерпретира в контекста на регионалните неравенства. Те също са голям, но различен проблем. По-добре да го обясня с пример: Област Варна е една от най-богатите области у нас, но там се намира малката община Ветрино с 5 525 жители и едно-единствено училище.
Заради класификацията на ЕС властите свикнаха да делят страната на статистически райони и области и да планират мерки на това ниво. Тези мерки обикновено се свеждат до преувеличени инвестиции в инфраструктура, малко селски туризъм и малко откровено глупави инициативи като фестивали, посветени на всички плодове и зеленчуци, за които един усвоител на пари може да се сети.
Селският проблем е крайната форма на проблема с регионалните неравенства, а влошаващата се демография не позволява просто да махнем с ръка и да оставим селата да се развиват като своеобразен резерват.
Но опитът да се елиминират тези неравенства чрез инвестиции в инфраструктура поначало се сблъскват с ограничения. Доказва го и спорът, който властите имаха с Европейската комисия по повод на новата програма „Региони в растеж”. ЕК настояваше – не без основание, за по-голяма концентрация на средства към центровете на растеж. В това има икономическа логика. Но социално-икономическата логика предполага да се спре свръхзаселването на градовете и погиването на съществуващия сграден фонд в провинцията. Това не опира само до по-доброто използване на територията, а до осигуряването на перспектива и по-добра среда на хората в тези райони. Преместването им в града не е решение за всички.
Проблемът с упадъка на българските села не се дължи само на това, че парите за регионално развитие се отклоняват и прахосват. Трудно е да се осигури пълната гама публични услуги при положение, че средният брой жители (без селата под 100 души) е около 600 човека.
Дори да се намерят средства от еврофондове за нова детска градина или киносалон, поддръжката им ще легне на общинския бюджет и предвид малките мащаби ще излезе неоправдано скъпа. Дори селските кметства да предоставят безплатно оборудвани и лицензирани помещения за аптеки или банкови клонове, сметката на частните компании няма да излезе. Мисля, че същото е и с лекарите, като предполагам, без да съм съвсем наясно с бюрократичните изисквания, че пътуващи кабинети могат да помогнат.
Престъпността допълнително вдига разходите и рисковете. В много села, например, карат парите за пенсии ден за ден, не смеят да ги оставят да нощуват.
Степента на беззаконие в затънтените краища на страната е друга стена, в която биха се разбили всички добри инициативи.
Как се излиза от такъв затворен кръг?
Очевидно не като се заделят инвестиции за бедните райони с напразната надежда, че те биха допринесли за устойчиво създаване на работни места.
Вместо това трябва да се погледнат причините, които доведоха до упадъка. В погиването на българските села се оглеждат пет големи провала от последните две десетилетия. Те са в следните области:
– аграрната политика;
– гарантирането на образователен минимум;
– осигуряването на защита на живота и собствеността на българските граждани;
– осигуряването на пенсии, адекватни на осигурителния принос и екзистенц минимума;
и, разбира се – ромският проблем.
Ако властите решат тези проблеми, хората могат и сами да си построят стадиони.
Откъде да се започне?
Според мен – от гарантиране на сигурността на хората и на тяхното имущество и от промяна на аграрния модел, който създава феодално-олигархични практики.
В много български села важат правилата на Дивия запад, а законите се прилагат само когато е необходим допълнителен натиск в полза на местния наместник на властта. Битовата престъпност в селата е норма, която много кметове посрещат с вдигане на рамене. Не струва много да се осигурят допълнителни бройки полицаи в селата. Но само това не стига – кампаниийни мерки като тези, които последните две правителства пробват, нямат голям ефект. Очевидно не достатъчно просто да се сложи една патрулка в центъра на селото, за да спрат кражбите, които се случват основно нощем.
Основният проблем в селата е за поминъка и концентрацията на богатството в ръцете на една-две фамилии. На теория и той е решим чрез еврофондове. Ежегодната сума, която се излива от бюджета на държавата и от бюджета на ЕС в селата, наистина е внушителна – над 2,2 млрд. лева годишно в подкрепа на земеделието. Ефективността на еврофондовете, особено в селското стопанство, е тема за отделен анализ, но се вижда с просто око, че тези пари не доведоха до развитие. Напротив, те допринесоха за деградацията в селата.
България по принцип не е имала много последователна земеделска политика в последните десетилетия. По силата на махалото последователно се смениха колективизация и връщане на земята в реални граници (но без останалите средства за производство). Това създаде милиони дребни собственици без възможност да се възползват пълноценно от земята си, които нямаха друг избор освен да я дадат на местните арендатори. Последните, а в много села те са един или двама, имат монополна позиция и диктуват напълно рентата. Плащанията на декар от еврофондовете не донесоха ръст на земеделските доходи и в някои райони рентите бяха по-ниски от субсидиите. Това не може да се обясни само с по-ниските цени на зърното и последните ограничения за едрите фермери. Очевидно нещо не е наред.
Последните български правителства задълбочиха проблема, като насочиха огромния дял от земеделските плащания на декар площ и за машини. Това доведе до рязко увеличаване на дела на зърнените култури в земеделската продукция, унищожи хиляди работни места в растениевъдството и животновъдството и прекъсна производствената верига. Ако някога селата в Плевенска област трябваше да разчитат на студентски и ученически бригади, за да приберат продукцията от плодове и зеленчуци, днес арендаторите наемат само по няколко човека за оран, сеитба и жътва.
На следващо място е скъсването на зависимостта на училищата от местните власти и възстановяването на професионалното образование. Илюзия е, че само селското стопанство може да издържа селата. Но ако има достатъчно фабрики и мрежа от центрове за професионално образование, поне част от техните жители могат да намерят препитание в близкия град. Средното време за придвижване от едно село до града обикновено е около половин час и не е по-дълго от времето за пътуване до работа в София.
Проблемът не са разстоянията, а квалификацията на хората. Но това не се преодолява с кабинетни схеми по програмата за развитие на човешки ресурси, рекламирани във вестниците от една пресгрупа.
Трябва да се изпращат мисионери по селата – за да убеждават родителите да запишат децата в професионално училище, както и в предприятията в изостаналите райони – за да им обяснят и помогнат за програмата, която поема пътните разноски на служителите.
Степента на неграмотност, особено след ромското население, е потресаваща, тя прозира дори в официалните данни. А скритата истина е, че има деца, които достигат до горните класове, сричайки. Данните на НСИ показват, че има няколко селски общини само с едно основно училище и недостатъчен брой редовни учители. Те събират децата от околните села и не могат да гарантират пълноценно обучение. Може би е добре училищата в бедните райони да се извадят от системата на делегираните бюджети и да са на отделна учебна програма. Учителите, които се захванат с толкова предизвикателна работа, трябва да бъдат стимулирани със значително по-висока заплата (такъв опит има в скандинавските страни). Много се говореше за дуалната система, но тя не донесе промяна. Може би трябва отново да се пита бизнесът при какви условия би доплатил сметката, например, предоставяйки ученически стипендии.
Що се отнася до ромския проблем, той е още по-труден – поради наличието на предразсъдъци и нечисти интереси, които имат изгода да поддържат сегашното положение. Но проблемът с циганите не е етнически, а изцяло икономически и политически. Само ако премахнем беззаконието и феодалните порядки и изравним достъпа до образование, ще започнем да забравяваме за него.
Въпреки значителното наливане на средства, ефективността на селското стопанство намалява, се посочва в годишния доклад на Икономическия институт към БАН. През 2015 г. Брутната добавена стойност достига нива, които са с 1/4 по-ниски от средните за периода 1998-2006 г. Съответно и делът на селското стопанство в общата БДС спада под 5% за първи път, откакто има статистика за БДС на страната. Според техните изчисления за периода, в който България е член на ЕС, поради модела на свръхедро, монокултурно земеделие страната губи около 10 млрд. лв. добавена стойност и около 500 000 работни места в сравнение с модела на традиционното българско производство.
Иванина Манчева
