В природата печурката се среща в много видове и разновидности като: Двуспорова печурка (Agaricus bisporus); Горска печурка (Agaricus silvaticus); Кървавочервена печурка (Agaricus haemorrhoidarius); Полска печурка (Agaricus campester) със синоними червенушка, садинци, старци, капалийка, червенка, торници; Царска печурка (Agaricus augustus); Горско-ливадна печурка (Agaricus arvensis) със синоними дебелкиня, анасонлийка.
Печурките са сапрофитни гъби от клас Базидиомицетес, раздел гуглести гъби. Всички те имат общи характерни белези. В млада възраст плодното тяло е обвито с було (покривало), което след време се разкъсва и върху пънчето остава единично или двойно пръстенче. Най-широко използваният вид печурка за култивиране е Двуспоровата (обикновена, градинска) печурка. Тя е многогодишно растение, което се състои от подземна част - мицел, и надземна част - плодно тяло, носител на размножителните органи и спорите. През последните години гъбопроизводителите проявяват интерес към Четириспоровата (лятна) култивирана печурка (Agaricus bitorcvis).
Според ст. н. с. Цветана Ранчева понятието "култивирана печурка" включва различни видове и много щамове от всеки вид. Практиката е показала, че техните изисквания варират в широки граници. Растежните фактори не винаги отговарят на производствените условия на гъбарника, където съществува сложна микробиологична система и микроклимат, към които печурката трябва да има необходимите условия да се приспособи. Следователно разясняването на взаимодействието между култивираната печурка и околната среда трябва да се смята задължително. За успешното и резултатно култивиране на печурката се изисква мястото за производство да отговаря на определени организационни и климатични условия. Това предполага компетентно проучване на района и мястото за производство. Осигурено постоянно количество вода, необходима за обработката на тора и през целия производствен цикъл. Мястото да бъде достъпно за превозни средства. Необходимо е изходните материали по организацията на производството да бъдат максимално близо до мястото на отглеждане. От климатична гледна точка пригодно е само такова място за отглеждане на печурката, в което температурата може да се поддържа по естествен или изкуствен начин в рамките от 12-22 градуса и да има възможност обезпечаването на 65-92 процента влажност на въздуха. Наложително е да се осигурят възможности за проветряване на помещението, без да настъпва промяна в температурата или влажността чрез естествено проветряване или вентилиране. Режимът на температурата, влажността на въздуха и неговата обмяна не са еднакви за различните периоди от развитието на гъбата. Между качествата на местата за производство и използваната система за отглеждане на печурката има тясна връзка, от която зависи рентабилността на отглеждането.
Познати са основно четири системи на производство:
- Класическо подземно производство;
- Лавично (стелажно) производство;
- Производство в касети или полиетиленови торби;
- Комбинирано производство - стелажно и в касети или торби.
При класическото подземно производство обработката на тора се извършва изцяло или частично в подземното помещение. Получената топлина при компостирането загрява помещението до 18-24 градуса и се използва за отопление. След обработката на компоста се правят на пода плоски или закръглени лехи. Тази система е проста и евтина, но добивите са по-ниски. В такива помещения може да се работи целогодишно, но най-добри резултати се получават през пролетта и есента. Стелажното производство се характеризира с това, че в помещението се построяват на 2-3 реда лавици. Обработката на тора се извършва извън помещението, внася се и се разстила на полиците. Едно и също място се използва 3-4 пъти през годината. Климатичните условия се осигуряват по изкуствен начин. Така се получават добри резултати. При производството в касети или чували обработката се извършва по същия начин, както за стелажи, разликата се състои само в това, че компостът се залага в касети или чували, където се засажда мицелът, и се пренасят в друго помещение до окончателното прорастване на мицела. След това торът се покрива с покривни материали, пренасят се в производственото помещение и се нареждат шахматно. Този начин позволява на едно и също място да се залага производството целогодишно. Комбинираното производство - стелажно и касетъчно, се състои в следното: на подготвените стелажи се нареждат касетите или чувалите. По този начин разходите са по-малки и себестойността е по-ниска. При подготовка на помещението задължително се извършва дезинфекция на стелажите, касетите и другите съоръжения със следните препарати: а/ натриев хлорид 10 на сто; хлорна вар 2 на сто; формалин 4 на сто; бордолезов разтвор 3 на сто. Добре е помещението да се опуши със сяра. Решаващ фактор при производството на печурката е изходният материал. Най-употребявани при производството на печурката са конският тор и птичият тор.
През последните години започна употребата и на други торове и производството на компост от широка гама растителни отпадъци. Конският тор е най-доброкачествен, когато конете се хранят със суха храна - овес, ечемик, сено, слама и др., а за постелка се използва пшеничена или ръжена слама. Добре е, когато торът е намокрен с животинска урина, да не е изложен на слънце и дъжд, да не бъде стар повече от три седмици. Конският тор може да се увеличи, когато към него се добави от 10 до 20 на сто слама от пшеница, ръж или ориз. Полската печурка е популярна гъба, извънредно широко разпространена из цялата страна, но не се среща навсякъде. Започне ли гъбарският сезон през май — юни, ще я откриете най-често край старите торища, по пладнищата на стадата, по пасищата, около местата, където през лятото лагерува добитък. Ще я видите и в нивите, и в градините, торени с оборски тор, край пътищата и пътеките, по които редовно преминава добитък. И ще я познаете много лесно. В началото, когато току-що се е показала над земята, гуглата й е кълбеста, прилича на бяла топчица, по-малка от орех. По-късно ще я видите вече полукълбеста, а след като израсте напълно, става плоска и достига диаметър от 5 до 12 см. Отгоре тя е бяла и гладка или е с бледокафяви повлекла от многобройни дребни сиво-кафяви люспици, но винаги е суха. Никога не е лигаво лепкава. Най-сигурният белег, по който може безпогрешно да се познае полската печурка, е цветът на пластинките по долната страна на гуглата й. Почти веднага щом гъбата се покаже над земята, макар да е още кълбовидно свита, пластинките са вече оформени и са придобили бледорозов цвят. Разтвори ли се гуглата, пластинките бързо започват да потъмняват. От бледорозови те стават червеникавокафяви (затова в много краища на страната полската печурка се нарича червенушка), а накрая тъмношоколадовокафяви до черно-кафяви. Пънчето на полската печурка няма особени белези. То е бяло, с форма на колонка, високо от 4 до 8 см, плътно и при най-младите екземпляри носи бял ципест пръстен. Той обаче е нетраен и при по-възрастните екземпляри от него не остава и следа. Единственият важен белег на пънчето на полската печурка е, че няма в основата си бяло торбичковидно образувание. Винаги когато специалистите описват полската печурка, я сравняват с бялата мухоморка като неин двойник или като сходен вид. Някои прибавят и зелената мухоморка. Наистина в съвсем млада възраст, когато току-що са се показали и още изглеждат като малки бели топчици, тези гъби приличат външно на полската печурка. Затова начинаещите гъбари могат да откъснат вместо полска печурка някоя мухоморка и да създадат твърде много грижи на лекарите, защото и двете мухоморки са смъртоносно отровни. Достатъчно е обаче да се разчупи свитата на кълбо гугла и да се види цветът на пластинките. Ако са нежнорозови, това вече е сигурно доказателство, че откъснатата гъба е печурка. При бялата или зелената мухоморка пластинките са чисто бели и остават такива докрай. Полската печурка има много съперници по вкус и по аромат сред гъбите. Главните й съперници са пак печурки-червенушки. Техните пластинки също отначало са бледоро-зови, а после стават червеникавокафяви до черно-кафяви и черни като сажди. Затова не се страхувайте, че може да сбъркате полската печурка с някой друг вид печурка. Неприятно ще е само, ако попаднете на карболовата печурка (карболката). Тя единствено от гъбите-червенушки не се яде, но лесно се издава по силната миризма на карбол, която излъчва, когато се разчупи гуглата й или основата на пънчето.
