Добър ден в неделя! В края на годината не можем да направим нищо повече от това да си пожелаем следващата година и следващата половина на това десетилетие да бъдат по-добри.
Дали защото лошите новини в медиите винаги са водещи и носят по-голям стрес от този, който можем да понесем, две национални събития през 2025 г. бяха със силата на мощен слънчев проблясък, пробил за кратко тъмните облаци на ежедневието. Въпреки че волейболният ни отбор спечели сребърен медал на Филипините, ние го приехме като златен. Отпразнувахме го като златен, изпяхме го, понесохме го така, все едно тези момчета бяха лично нашите деца. Зарадвахме им се, защото победата беше честна и защото зад нея стояха много усилия, воля и талант и един от най-добрите третьори в Европа. Тогава просто си казахме, че има надежда за България – винаги най-бедната, с разбити улици и тротоари, с градове и села без вода и обратно – с наводнени къщи след проливни дъждове и с димящи планини; с поредица от неразследвани корупции, със сменящи имената си фирми на едни и същи хора, които печелят скъпи обществени поръчки и прибират парите ни, с които можем да направим държавата си като градина. Тогава проблесна първият лъч.
Вторият беше когато видяхме протеста в началото на седмицата. Той беше като пролетна вода, като огън в леда и като събуждане след стогодишен сън. Това беше нова и силна енергия, която потече по артериите на страната, тогава, когато си мислехме, че сме още на командно дишане. Това беше вторият лъч, но след него стана по-черно от черното, защото видяхме вандалите, които трошаха, палеха и ритаха като някакви чуждоземни диваци. Това не бяхме ние.
Но всъщност защо се стигна до протеста?
Защо в последните десетилетия не се намери едно правителство, което да представи истинска, а не обща стратегия без визия как ще управлява в следващите 4 години? Не видяхме едно правителство, което да каже: тази година ще се справим с проблемите с водата и ударно ще инвестираме във ВиК и в мелиорации за земеделието. В следващата година ще оправим всички разбити пътища, улици и тротоари. После ще инвестираме в енергия. Или преди това ще видим какво ни куца в образованието. В здравеопазването. В пенсионната система. В демографията. И т.н.
Досега нямаме партия на власт, която да не тича след проблемите, а да се опита да ги предотврати преди да са цъфнали. Ако това правителство беше казало, че догодина ще инвестира във водата и затова трябва да повиши осигурителните вноски за фонд „Пенсия“, този протест и следващите нямаше да се състоят. Вместо това властта каза, че ще продължи да повишава заплатите на администрацията и особено на ръководствата ѝ, без да ги реформира. Че няма да отнеме ДМС-та от по 30 (Служба за съвети в земеделието) до 100 хиляди лева годишно (Сметна палата). Каза, че ще даде тотото на концесия и че може би ще продаде Лукойл. Че ще поеме още дълг. И в същото време ще вдигне максималния осигурителен доход, без преди това да направи усилие да спре големия сив сектор от работодатели, които плащат осигуровки върху минимален доход и си доплащат под бюрото реалния.
Правителството буквално забрави, че има сектор Земеделие.
Не задели допълнителни национални пари за напоителните съоръжения и в същото време не направи нищо, за да даде ход на публично-частните инвестиции и да развърже ръцете на земеделците. А водата за сектора е по-важна от субсидиите, които получава.
„Напоителни системи“ ползва тромави процедури за инвестиции, няма своя техника, с която да изпълнява проектите. Обявява обществени поръчки, но не посочва на страницата си избраните изпълнители и изобщо не информира как се движи изпълнението. Последните проекти, които са качени като „Документи“, са от февруари 2024 г., въпреки че вече има избрани изпълнители по отворената от тази година интервенция „Инвестиции в инфраструктура за напояване“. Министерството на земеделието се възпротиви на предложение на опозицията от 30 юли т.г. за създаването, поддържането и администрирането на модул за инвестиции в хидромелиоративната инфраструктура като част от Системата за управление на националните инвестиции (СУНИ), откъдето да се следи изпълнението на проектите като срокове и етапи. Тази законодателна инициатива бе отхвърлена от земеделското министерство с мотива, че ще се създадат допълнителни административни пречки за реализиране на инвестиционните намерения в хидромелиоративна структура и че който иска може да види избраните изпълнители в ИСАК, ИСУН и СУНИ. Така намерението за осигуряване на прозрачност и граждански контрол върху проектите отиде в небитието.
Според отговор на МЗХ на въпрос на „Синор.БГ“,
Законопроектът за агрохранителната верига –
толкова дълго подготвян, обсъждан, променян и коментиран – се е спрял в Министерството на финансите, където е изпратен за съгласуване. По всяка вероятност този очакван от земеделците проект няма да види бял свят. Освен всичко друго в него, с отхвърлянето му няма да се развърже и един изключително сериозен проблем – вносителите на земеделска продукция да декларират на нереално ниски цени (за да платят по-малко ДДС) стоките и така да натискат българските производители да падат под реалните цени.
Проектът „Магазин за хората“
обаче ще го бъде, колкото и да е съмнителен ефектът от него. Бъдещата верига едва ли ще постигне пазарно въздействие, защото ще работи под наем на малки площи, ще предлага обичайните стоки от първа необходимост винаги на промоционални цени и ще се развива със скоростта на костенурка заради абсолютно ниската печалба, която ще формира. Може би, все пак, държавните магазини ще са добри за малките населени места, в които ще пристигат и ще си тръгват на колела. Ще са добри и за някои (кои?) производители, които ще могат да пласират част от стоката си през тях.
В края на годината и под натиска на Националната асоциация на зърнопроизводителите и Българската аграрна камара министерството все пак направи
малки стъпки към три реформи –
пусна Консултационен документ за концепция на проекта на Закон за сдружаване в земеделието; нареди проучване по области и сектори, за да има информационна база, върху която да се развие Законопроектът за браншовите организации; и задвижи промени в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи.
Тук можем да ръкопляскаме, защото това беше майсторско овладяване от страна на министър Георги Тахов на ситуацията с обявената протестна готовност на зърнопроизводителите.
Какво се случи?
Премиерът Желязков обеща две забавени плащания – на акциза за горивата и на намаленота плащане на поливната вода от малкото производители, които ползват услугите на „Напоителни системи“. Тези пари така или иначе бяха дължими от страна на държавата, но толкова се забавиха, че накрая производителите дори ще благодарят, че са ги получили. От друга страна земеделският министър обеща реформи чрез посочените горе евентуални законопроекти.
Въпреки че земеделците си знаят, че без протести нищо не става (и това бе потвърдено от националния протест тази седмица), те решиха да се доверят на министъра. Но ако догодина реформите, забавени от десетилетия, не се случат, и то без протакане, министър Тахов няма да има други козове, с които да играе. Но нека преди това да видим как ще продължи сегашното правителство в тази криза на погубено доверие и желание за промяна.
