На 6 май България чества Свети Георги Победоносец, обявен за официален празник и за Ден на храбростта и Българската армия. Това е празникът и на овчаря, чийто събор се открива днес край Пепропавловския манастир край Лясковец.
В българския народен календар Гергьовден е един от най-големите празници през годината и най-големият пролетен празник. Известен е още като Гѐргевден, Гю̀рговден, Гѐрги, Джу̀рджевдан, както и Хъдърлез и Адрелѐс - сред мюсюлмани, помаци и роми. С този ден започва лятната половина на стопанската година, завършваща на Димитровден. Това разположение в празничния календар определя и изключително богатата му обредност, обхващаща всички области от стопанския и социален живот на хората. Св. Георги традиционно е схващан като повелител на пролетната влага и плодородието (отключва изворите и влагата, побеждавайки ламята; обхожда и наглежда полята и посевите), покровител на земеделците и най-вече на овчарите и стадата.
Много древен по своя характер, днес все още няма пълно единство в мненията за произхода на този празник. Според някои автори той идва от тракийската древност, според други е със славянски произход, има и хипотези, че следите му се губят в далечното минало на прабългарите от Азия.
В нощта срещу празника, преди да пропеят петлите хората отиват на някоя ливада или поляна, където се търкалят в утринната роса, защото народното вярване твърди, че по това време на годината всичко е „повито с блага роса“.
Къпането в росата се прави от хората, за да са здрави и да не ги боли кръст през годината. Къпят се в роса и безплодни жени с вярата, че така ще станат плодовити. Друг свързан с росата обреден момент е събирането и носенето ѝ вкъщи. Вярва се, че събраната по Гергьовден роса има особена целебна сила.
Някъде (Разградско, Пловдивско) се вярва, че на този ден водата е толкова лековита и даваща сила, че дори мечките се къпят за първи път в годината на този ден.
Според народните представи Св. Георги освен покровител на земеделците, е и най-могъщият покровител на стадата, затова голяма част от обредните практики и обичаите, изпълнявани на този ден, имат за цел да осигурят здравето и плодовитостта на живата стока.
На Гергьовден рано сутринта се извършва ритуалното извеждане на животните на първа зелена паша (на по̀пас), като стадото се подкарва със зелена пръчка. На този ден се прави и първото обредно доене на овцете. Овчарите отварят вратата на кошарата и която овца излезе първа, украсяват главата ѝ с предварително подготвен венец и я издояват (другаде се дои първата оягнила се овца).
Ведрото, в което се дои овцата, е украсено също с венци или различни зелени растения и пресукани бял и червен конец (мартеница). По същия начин са украсени и вратата на кошарата, както и самата кошара. Млякото на първата овца се издоява през сребърен пръстен, кравайче, венец, а някъде и през речен „гергьовски камък“ с естествен отвор.
Първите капки мляко се изливат на земята или върху яйце (не рядко червено), което после се заравя в земята. Някъде овчарите гърмят с пушки край стадото, за да изгонят злите духове. Широко разпространен е обичаят на този ден овцете да се захранят с обреден хляб, приготвен от жените. Също така на Гергьовден става първото вкусване на мляко и млечни продукти през годината.
Синор.бг честити празника на всички именници с химна на овчарите „Заблеяло ми агънце”.
Заблеяло ми агънце, в Тодорови кошари,
като му агне заблея, цяло му стадо разблея.
Тодор на агне продума, агънце байно рогато,
защо си жално заблея, та ми стадото разблея?
Дъл не ти трева зелена, или ти вода не стига?
Агънце жално продума, байно ле, бачо Тодоре, къде е мойта майчица?
Тодор на агне продума, агънце байно рогато, таз сутрин рано в ниделя, дойдоха трима търговци, шепа алтъни дадоха, Рогуша на тях продадух.
Агънце жално продума, помниш ли байно Тодуре,
кугато Тунджа придойде, синджир мостови събори,
твоето стадо шарено, отвъд реката остана.
Ти покрай бряга ходяше, жално си милно плачеше, моята майка Рогуша, тя ти стадото преведи. Помниш ли какво убеща,
каква ти беши думата? Ругата ше и позлатиш, краката ше и посребриш. Защо я байно продаде, на тези върли касапи?
Тодур си жално нажали, с медян си кавал засвири, като си с кавал свиряши, сълзи мо кавал убливат.
Шаро си кротко лежеше. Рогуша от стадо приблея: - Чувам те, байно Тодоре, тежък ми звънец завързан. Ако се от стадо отделя, Касапи ще ме познаят. Шаро си в трева полази, и се у стадо намеси,
каишка ѝ с уста прехапа. Рогуша се от стадо отдели и се при Тодор намеси.
Агънце милно приблея: - Байно ле, байчо, Тодоре, всички агънца със майка, и аз съм байно със майка.
