„Каквото съм направил, в ползу народу е“. Това са последните думи на Апостола, изречени пред отец Тодор Митов, изповядал Васил Левски в последния му ден. „На 1873 лето, 6 февруарий (стар стил), вторник, пазарен ден в София - 2 часа преди зори в двора на пашовия конак на мястото на днешния княжески дворец стана необикновено разшавание на пашовските сеймени. По заповед на Мазхар паша, тогава Средецкий губернатор, се изпрати един мулезимин да обади на иконом поп Тодор Митов, да се приготви... Иконом поп Тодор се приготви за половин час... И ето, че се зададе губернаторът на каляска със свитата си, състоящата се от десетина души. Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана, току-що извадений из тъмницата Васил Левски, конвоиран от един взвод заптии и 4 взвода аскер, облечен в костюма си, както е бил хванат от властите при ханчето, с тежки окови на нозете, но без присъдний иллям на гърдите. Мазхар паша, обърнат към свещеника, заповяда му да се приближи при Левски и свободно да извърши верозаконните потреби. Щом се приближи свещеникът при Левски, пашата се оттегли на 7-8 разкрача и същевременно даде знак да направят същото и хората от свитата му. ... “.
Така Михаил Буботинов описва последните дни на Апостола преди 143 години.
И всяка година на 19 февруари (нов стил) България отдава почит на своя Апостол.
Поради липсата на достатъчно документи от онова време изследователите на неговата биография и до днес не могат с точност да обявят точната причина за неговото залавяне.
Със сигурност обаче може да се каже, че Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. Предполага се, че причината за неговото конкретно залавяне е предателство от съмишленик. Десетилетия след Освобождението от османско иго се спори за името на предполагаемия предател - свещеноиконом Кръстю Никифоров (съучредител на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета).
През 1925 г. историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно свещеноиконом Кръстю Никифоров става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Васил Левски.
Според други проучвания конкретно предателство няма. Тази теза застъпва и Димитър Панчовски в своите изследвания, където доказва, че вината на поп Кръстьо е вменена от неговия съслуживш - поп Лукан, и фамилията му.
След освобождението и Марин Поплуканов, и Анастас Хинов са сериозни политически фактори в града и имат възможност да въздействат и върху другите оцелели поборници да свидетелстват против поп Крюстю.
Ловешката полиция не знае кой е заловеният и с усилен конвой е откаран в Търново. Тук е установена неговата самоличност. При прехвърлянето му от Търново в София, се надява, че ще бъде освободен от съмишленици.
За поколенията Васил Левски остава един от „четиримата големи“ на българската революция, осъществена с Априлското въстнание през 1876 г.
Левски обаче единствен достига до прозрението, че в подготовката на народа трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, въвежда революционен терор.
За тази цел през май 1871 г. съставя образец на циркулярно "заплашително" писмо, чрез което да се събират средства, като се изясняват целите и задачите на борбата: "В Българско няма да има цар, "а народно управление" и всекиму своето. Всеки ще си служи по вярата, и законно ще се съди както българинът, така и турчинът, и евреинът, и др. Свобода и чиста Република".
Тези думи нееднократно са повтаряни от българските политици в различни епохи от развитието на страната.
За нас е важно да ги предадем на поколенията не като клише, а като вътрешно убеждение на всеки честен българин, за който заветите на Апостола не са клише, а житейски принцип и истинско поведение.
