На 14 феврурари българите почитат празника на Свети Трифон – единствен в родния календар, отбелязван от хилядолетия, чиито корени се търсят още при древните траки. Смята се, че Трифунци, както се наричат Трифон Зарезан и двата дни след него, води началото си от Дионисиевите празници, празнувани още по времето на траките. Според народните поверия в някои части на страната Свети Трифон се смята за брат на Богородица. Веднъж тя минала покрай него с малкия Исус на ръце, докато той режел лозето, а той й се присмял, но тя продължила пътя си и отишла в дома му, като рекла на жена му: „Иди бързо на лозе, че мъжът ти си отряза носа”.
Трифоница хукнала към лозето и като го видяла читав, му казала какво са й рекли. А той, за да се похвали, казал: „Аз не режа тъй, а тъй” и вдигнал ножиците да покаже как реже, но без да исканаистина си отрязал носа. Оттам идва и „Зарезан”, а в някои части на страната му викат и „Чипия”. Някъде на иконите той се изобразява с косер в ръка и с отрязан нос.
Тези дни са свързани с дълбока обредност, описанапреди повече от 100 години от Михаил Арнаудов в неговата книга ”Български народни празници”.
Синор.БГ ще представи някои от тези традиции.
Денят 1 февруари (по нов стил 14 февруари) се нарича Трифон зарезан. Той се празнува от лозари, кръчмари и градинари, на които светецът е покровител.
В Пловдивско още от вечерта селяните събират пари за коливо, свещи, ракия и гощавка, а на заранта бият камбаните като за голям празник. Като се съберат в черква, след литургия отиват всеки с бъклица червено вино на лозе и зарязват с наострен косер няколко най-плодовити лози, които се поливат с вино и благославят да родят много грозде.
В Скопско всеки взема от „кръстената” в черква вода, занася я с пепел на лозето си, за да „изпръхнува” гроздето, т.е. да има по-големи зърна. Като се „закроят” (зарежат) няколко лози, сяда се на веселба. В Струга и Прилеп наричат светеца „Трифон пияница” и вярват за него, че се е опил на лозе, та затова си пресякъл носа.
В Малгарско (Източна Тракия) садят овощни дръвчета, а лозята пръскат със светена вода. Когато обикалят лозовите кютюци, един пита: „Трифоне, къде си?” А друг отговаря:” Под лозата, от грозде не се видя!” Първият добавя: „ До година хич да не се видиш!”
Празнува се не само Трифон, но и двата следни дни, наричани „Трифонци”. Тогава не се работи, от страх да не пострадат хората от вълци. Жените не плетат, не предат, не тъкат и не отварят ножици, за да бъдат затворени челюстите на вълците. По разни белези се гадае времето през годината.
В Родопско домакинята удря с брадва о някой стълб и вина:”Чуеш ли ме, Трифоне?” А от къщи й отговарят :”Не чуем те от масло, от сирене” и т.н. и това се нарича „Трифоносване” (за плодородие).
В Северна България (Русенско, Търновско, Плевенско, Врачанско) на тоя ден става избор на цар на лозята. Като се съберат, именно, на лозе, лозарите слагат на трапезата китка босилек, увита с червен конец, и три пръчки от лоза, и най-старият казва: „Кой е честит, нека поеме китката и да стане Трифон (цар)”.
Който желае, става, поема китката и всекиму честити. Царят тогава благославя: „Хайде да бъде честито и берекетлия! На всяка лоза по шиник, а от всяка гижа (пън) по чъбър!” Всичко отговарят „Амин”. Гледа се при избора да бъде царят по-заможен, защото трябва да почерпи всички, и още да е той късметлия, т.е. през неговото царуване (труфонуване) да е имало голямо плодородие. Като се свърши ядене и пиене по лозята, тръгват с гайди, цигулки и тъпани за село.
Обичаите повеляват да се омеси хляб – пресен или квасник, да се свари кокошка, която по традиция се пълни с ориз или булгур. Като се свари кокошката се препича на саджак. В нова вълнена торба се слага питата, кокошката и бъклица с вино. С такива торби на рамо мъжете отиват на лозето. Там се прекръстват, вземат косерите и от три главини всеки отрязва по три пръчки. След това отново се прекръстват и поливат с донесеното вино лозите. Този ритуал се нарича „зарязване“. След това всички се събират и избират „царя на лозята“.
Едва тогава започва общо угощение. „Царят“ е окичен с венец от лозови пръчки, който носи на главата си, и с друг венец, който слага през раменете си. Той сяда на колесар. Лозарите теглят колесаря и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан се отправят към селото или града. Там спират пред всяка къща.
Домакинята на дома изнася вино в бял котел, дава най-напред на царя да пие, след което черпи и хората от свитата му. Останалото вино в котела се плисва върху царя и се изрича благословията: „Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!“. Царят отговаря на благословията с „Амин“.
