Едва 10 години след подписването на мирния договор от Сан Стефано, извършено на 3 март (19 февруари по стар стил) 1878 г., България започва да празнува тази дата като Ден на Освобождението на България от османско владичество. Преди това – от 1880 година до 1888 г. датата трети март се е отбелязвала като Деня на възшествието на престола на тогавашния руски император Александър II. Много по-късно историята отдава дължимото на хилядите воини, дали живота си за свободата на България.
След 9 сепетмври 1944 година този празник се е смятал за шовинистичен и чак до 1979 година не се е отбелязвал официално. Без значение от тези историко-политически увертюри, в съзнанието на всеки българин от далечната 1878 г. до днес остава жив подвигът на онези знайни и незнайни участници в опълчението, в руските и международни войски, сред които поляци, румънци, финландци и ред други националности, които са оставили костите си на българска земя.
Затова на 3 март малки и големи се отправяме със стръкче цвят към връх Шипка, към Плевен или лобните места на Ботев, Бенковски, Каблешков, Петлешков, Боримечката и хилядите герои, за да отдадем почитта си към нашите освободители.
И понеже днес се навършват 148 години от подписването на договора от Сан Стефано, ще припомним какво е вписано в него. С малки изключения той припокрива картата на Екзархията от 1870 г., когато по онова време в границите влизат северна България (без северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров). След извоюване на националната независимост се създават още две епархии - Неврокопска и Старозагорска. Общата площ според тези граници е надхвърляла 170 000 кдвадратни километра, като освободена България е определена в този договор като автономно, трибутарно (плащащо данък), васално княжество със свое народно правителство и войска.
Този договорът бил предварителен и не подлежал на одобрението на останалите Велики сили, затова по време на Берлинския конгрес, открит на 13 юни 1878 г., е ревизиран сериозно.
На този конгрес участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция, които разделят България на 5 части: Северна България и Софийския санджак формират васалното Княжество България, което плаща ежегоден данък на турския султан, има своя милиция и се ръководи от княз, избиран от народа, но със съгласието на Великите сили и султана. Земите между Стара планина и Родопите се обособяват в отделна автономна област с име Източна Румелия, управлявана от генерал-губернатор, назначаван от Високата порта.
Отделно са Македония и Одринско, които остават в пределите на Османската империя и остават под пряката власт на султана. Градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия, а Румъния получава Северна Добруджа.
„Ударът върху народната цялост беше толкова по-страшен, защото дойде неочаквано“, както пише Симеон Радев в „Строители на съвременна България“. „Той се виждаше и сега даже като нещо невероятно, немислимо, чудовищно; и въпреки официалния текст българите се криеха в душата си някаква незнайна надежда, вярвайки смътно, че живеят в един лош сън, който скоро ще се разпилее”. Уви, годините от Междусъюзническата та чак до Първата световна война показват колко трудно малка България е могла да се противопостави на европейските кукловоди, дирижиращи какво точно да се случи на Балканския полуостров.
Но на фона на лудостта, обхванала съвременните политици, събитията отпреди 100 години ни се струват като детска игра.
