Въвеждането на еврото у нас трябваше да е техническа операция с ясни правила, стъпващи върху законови разпоредби: фиксиран курс, двойно обозначаване, контрол, санкции. Вместо това се превърна в тест по държавност – и бяхме скъсани на този тест, коментира адвокат Мартин Костов от правна кантора „Имаш право“.
Какво се случи след 1 януари: не просто преизчисление, а поскъпване.
В първата седмица след въвеждането на еврото се появиха достатъчно публично описани случаи, в които цените не бяха просто преизчислени по фиксирания курс 1 евро = 1,95583 лв., а повишени– рязко, на места демонстративно. Практиката е масова, повторяема и винаги се случва в една посока.
Един от символите на тези дни стана хлябът – стока, която не се купува по желание, а по навик. Публично беше обсъждан пример, при който масова „франзела“ поскъпва от 0,89 лв. на 31 декември до 1,19 лв. на 2 януари – около 33% за 48 часа. Това е темп, който не прилича на икономика, а на експеримент.
Още по-показателна е онлайн търговията, защото там „етикетът“ е цифров и следата остава. Вече се появиха сигнали за стоки, които за ден са се „удвоили“ в евро: пластмасови кутии от 5,23 евро на 1 януари до 10,22 евро на 2 януари, гумени ботуши, които преди Нова година са били на 49,99 лв. (а на места и намалени), изведнъж се появяват на 49,99 евро.
Към всичко това добавете и „визуалната“ страна на нещата: практики като изписване на евроцената в червено, така че да прилича на промоция. Това е дребна манипулация с голям ефект. В момент, в който хората и без това пресмятат наум, шрифтът и цветът стават част от касата. И когато държавата допуска подобни трикове да се множат, тя фактически оставя гражданина сам в битка, която не е равностойна.
Истинският цинизъм на прехода обаче не е в частния сектор. Пазарът ще прави каквото може, когато рискът от санкция е нисък.
Но най-скандалното идва, когато публичният сектор – същият, който обещава „контрол“ – започне да вдига цени и такси точно в момента, в който гражданите са най-разсеяни и най-уязвими от прехода.
Фрапантен пример идва от държавната администрация през земеделските услуги – там, където гражданинът няма алтернатива на пазара, защото срещу него стои монополът на държавата. По публично достъпни документи и указания на областни дирекции „Земеделие“ се вижда такса за издаване на акт за категорията на земята – 25 евро. Паралелно в публичното пространство беше изрично посочвано, че преди промяната услугата е била 15 лв., а „преводът“ към евро на практика бетонира ниво 25 евро, т.е. скок, в който категорично има усещане за поскъпване.
В същата логика се цитира и поскъпване на дубликати/преписи-извлечения в земеделската администрация (примерно от 20 лв. до 25 евро), което при фиксирания курс означава ново ниво около 48,90 лв. Това е „евро ефектът“ в най-чист вид: не валутата вдига цената сама, а институцията използва прехода като момент да я вдигне, докато обществото пресмята наум.
Другият пример е още по-неприятен, защото засяга деца и училища: след сигнали за увеличение на цените в ученическите столове в София, КЗП и Столична община обявиха съвместни действия и проверки, като КЗП поиска от доставчиците икономическа обосновка на повишенията и заяви, че ще преценява дали има нарушение на ЗВЕРБ и добросъвестност при ценообразуването. Това е важен казус, защото показва как „публичното“ и „частното“ се смесват: услугата е в публична среда, плащането идва от граждани, а защитата трябва да е институционална– иначе цялата реторика за евро дисциплина остава куха.
И за да няма илюзии, че говорим за няколко случая, самата КЗП отчете около 4000 проверки по закона за еврото за периода 01–05.01.2026 г., с 275 административнонаказателни производства. Това звучи внушително като цифра, но в очите на гражданина ключовият въпрос е друг: колко бързо, колко видимо и колко болезнено за нарушителя става санкцията. Защото, ако реакцията е бавна и процедурна, а „печалбата от поскъпването“ е моментална, пазарът (и понякога самата администрация) ще продължи да се държи така, сякаш регулаторът е статист.
Когато санкцията не е неизбежна, търговецът не уважава регулатора. Той го калкулира. КЗП, НАП, КЗК и банковият надзор би трябвало да са институции, които създават риск за недобросъвестния. Вместо това твърде често създават комфорт: проверките идват бавно, глобите са относително поносими, процедурите се влачат, а междувременно печалбата от „закръгляването“ се е събрала.
