На днешната дата отдаваме почит на българските опълченци и руските войни, отстоявали преди 143 години, в продължение на пет дни Шипченския проход. Битката е на живот и смърт и се оказва решаваща в хода на Руско-турската война (1877–1878). На тази саможерства Иван Вазов посвещава неповторимото си стихотворение „Опълченците на Шипка”, строфи от които днес шепти наизуст всеки българин.
Ето и част от събитията, случили се през тези драматични пет дни под връх Шипка през 1877 година.
След четири неуспешни опита да превземат прохода, на 22 август Сюлейман паша решава турските войски да атакуват на 22 август (стар стил 10 август), която се оказва и най-оспорваната битка.
Турските атаки започват рано сутринта, около 4 часа, като направленията на ударите са променени. Расим паша атакува в две колони връх Узункуш и връх Кючюк Йешилтепе. Колоната на Салих паша атакува връх Свети Никола, а общият резерв – връх Акри Джебел. Вейсел паша около 9 часа изненадващо атакува източната позиция. Към обяд всички атаки са отбити. Обстановка става критична към 16 ч., когато османските сили превземат връх Кючук Йешилтепе, а връх Узункуш е силно атакуван. Две роти български опълченци отбиват атаката. Отстъпването на връх Кючук Йешилтепе се схваща от отделни командири като разрешено отстъпление.
Катастрофата е предотвратена от решителната намеса на средния команден състав от полковник Александър Липински с 20 войника спира отстъплението в района на Кръглата батарея, полковник Фьодор Де-Прерадович задържа състава на Кръглата батарея, майор Чиляев връща опълченците на източните позиции, щабскапитан Поликарпов задържа прислугата на Централната батарея, а доктор Константин Везенков (старши лекар на Българското опълчение) организира контраатака със силите на ранените, които могат да се движат.
Към 17,30 ч. на връх Шипка пристига първото подкрепление, ротата на поручик Буфало, по двама войника на артилерийски коне от 16-и стрелкови батальон на 4-та стрелкова бригада с командир генерал-майор Адам Цвецински. До 18 часа батальонът се съсредоточава, атакува, увлича подразделения от 36-и орловски и 35-и брянски пехотен полк и превзема връх Кючук Йешилтепе. Пристига и 2-ра бригада от 14-а пехотна дивизия с командир генерал-майор Михаил Драгомиров. Позициите са стабилизирани и към 22 ч. и решителният бой затихва по цялата линия. Сюлейман паша в донесение до Главната квартира заключава:
„Никога не се е виждало такова жестоко и кърваво сражение.”
Оценявайки бойните качества, проявени на 11 август от Българското опълчение, неговият командир генерал-майор Николай Столетов в телеграма до началника на полевия щаб генерал-лейтенант Артур Непокойчицки заявява:
„Що се отнася до българите, то не ще се уплашат дори ако ги изразходваме до последния човек“.
Нека с финала на „Опълченци на Шипка” да си припомним героизма на нашите деди.
Последният напън вече е настал. Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз, патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът, с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк, катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик, героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм. Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
