Преди седмица представителите на 13 съюзи и асоциации от секторите на плодовете и зеленчуците решиха да представят пред министерството на земеделието позицията си по бъдещата Обща селскостопанска политика (ОСП). Браншът отдавна настоява за адекватна помощ, която да извади сектора от кризата и да стопира бавните процеси на изчезване на родните плодове и зеленчуци от трапезата на българина.
Пред Синор.БГ Данчо Кощилаков от Асоциация „Български пипер" представи основните искания към администрацията.
Г-н Кощилаков, защо се наложи зеленчукопроизводителите да представят съвсем различна позиция от вече национално обявената по бъдещата обща селскостопанска политика ОСП?
Защото ако не бъдем чути, до 2020 година секторът с плодове и зеленчуци напълно ще изчезне. Всички в страната осъзнаха, че българските домати и пиперът намаляват и това неизбежно наклони везната към нашата защита. Но без национална подкрепа, секторът трудно би могъл да се справи с конкуренцията.
В какво се изразява вашето предложение?
Искането ни е в бъдеще директните плащания да не бъдат на площ, а като определен процент от себестойността на културата. Примерно, ако разходите на декар за производство на пшеницата са 150 лева, то размерът на субсидиите да бъдат 25 или 30 на сто от тази себестойност. За колегите зърнопроизводители този процент си съществува и сега, техните субсидии са приблизително 30 на сто от себестойността.
При зеленчукопроизводството обаче базата е изключително ниска и субсидията покрива едва 1-2% от себестойността на продукцията.
В момента, за да отгледате декар пипер, вашите разходи са 1 500-2 100 лева. Дори да вземем долната граница от 1 500 лева, един процент върху нея са 15 лева. Но ако дадете 30 процента, тогава помощта ще бъде 450 лева – това вече е една трета от нашите разходи. И ако ги получаваме, градинарите ще бъдем значително по-спокойни, защото рисковете с климатичните условия при нас са много високи.
Отново ще дам пример със зърнопроизводството, където ако се засеят 5 хиляди декара и ви удари градушка, вашите загуби няма да са големи, защото няма да унищожат цялата нива. Но ако имате 10-20 декара с пипер и падне град – вие губите всичко. А разходите са в пъти по-големи от тези при зърното. Преди години имаше хора, които си залагаха дори апартаментите, за да засадят 10 декара пипер, а това струва 15 хиляди лева.
С други думи - не е еднакво да загубиш хиляда лева или 15 хиляди лева с цялата реколта, затова рискът при нас е толкова по-голям.
При пипера и механизацията не е такава като при зърнопроизводството. Средно един тракторист може да обработи около 2 хиляди декара през годината. Докато при нас трудът е изцяло ръчен и един човек може да обработва най-много 4-5 декара – и то от сутрин до вечер, като рисковете са изключително големи.
Смятате ли, че начинът на субсидиране ще се промени и че ситуацията ще се обърне във ваша полза?
Задължително, защото нашето производство не е екзотично, ние сме подотрасъл с традиции, затова не виждам защо държавата да не го подпомага. Нашата продукция се търси и на вътрешния, и на международните пазари. Тя дава суровина и за различни видове преработки - замразяване, консервиране и др. С други думи, отрасълът би трябвало да се подпомага адекватно, за да остане жив.
Често съм сравнявал пиперопроизводството с бинго, защото ти хвърляш едни пари, чакаш да си ги върнеш, а това се оказва не лека задача. А когато дълги години си работил едно и също нещо, ти го заобикваш, вече си свързан с него. Затова ми е болно, като виждам как секторът изчезва пред очите на всички.
Дори статистиката вече не крие как от година на година се стопяваме – през миналата година например с над 20% са намалели пиперопроизводителите спрямо 2015 г., което е страшно. И все повече колеги, които традиционно си държаха на пипера, започнаха да се изтеглят към други култури – предимно зърно и маслодайни култури, където рисковете са много по-малки. Превръщаме Тракийската низина в Добруджа, а това не бива да се допуска, защото всички знаем, че почвите и климатичните характеристики са изключително подходящи за сектора на плодовете и зеленчуците.
Ако все пак държавата каже, че не може да удовлетвори исканията ви, защото европравилата не позволяват, тогава как ще действате?
Ще ви върна към началото, когато през 2007 година се очертаха начините на подпомагане в отделните отрасли. Едва след като приключи първият програмен период, всички осъзнаха, че нашият сектор загива. Тогава администрацията беше принудена да преразгледа позицията си към нас и това се случи под натиска на преработвателите, които останаха без суровина и от потребителите, които осъзнаха колко им липсват българските зеленчуци и плодове.
Едва след 2014 година въведоха обвързаната подкрепа, но с големи празноти. Най-големият проблем беше, че когато въведоха тази схема, администрацията не се допита до нас, практиците. И реално те направиха едно нищо, защото тази помощ не помогна да се изправим на крака.
Ще ви попитам нещо – смятате ли, че нашето зърнопроизводство би стигнало световно ниво, ако субсидиите не бяха въведени по този начин, както стана? Разбира се, че нямаше.
Именно затова сега ще защитаваме нашата позиция, защото пътят е този – как най-правилно да се разпредели ресурса, за да се възстановим като сектори.
Напълно осъзнаваме, че това не е лесно, защото дори администрацията в министерството на земеделието вече не е същата. Там непрекъснато се въртят едни хора, които нямат нищо общо с агрономството. Те не са компетентни да вършат работата, за която са поставени и затова е важно да се допитат до нас, когато взимат решения за нашето бъдеще. Защото ние сме хора практици, които 20 години се занимаваме с тази работа, познаваме пазарите и се храним от този бизнес.
Всяка професия изисква различна компетентност. Дори да направите този телефон, за това са необходими инженери, електронници, търговци. Затова е важно, преди да подготви новите политики, министерството да се допита до практиците, каквито сме ние. И смятам, че диалогът ни с ръководството на министерството ще продължи в правилната посока.
Интервюто взе: Екатерина Стоилова
