Размисли по повод

01-08-2005 г. Преди седмица продавачка на Женския пазар в София съветваше клиентите си да купуват кило домати по 1,20 лв., защото след месец и по 3 лв. няма да ги намерят. Заплахата беше обяснима: при толкова много природни бедствия всякаква прогноза за реколтата беше предварително обречена на провал. Порои отнасяха къщи, ниви и градини, градушки доубиваха оцелялото от страшните дъждове… Как да преценеш колко домати и чушки ще останат за домашна употреба и колко ще излязат на пазара?! Пък и който си мисли, че производството на плодове и зеленчуци е лесно и евтино, дълбоко се лъже. Скъпо удоволствие е да се отглеждат, а достатъчно пари няма. Напояването е другата болна тема, която прави българската продукция скъпа и неконкурентноспособна. Не случайно на предупреждението за идващи домати по 3 лв. в разгара на туршиеното време, възрастен човек имаше готов отговор: “Вие ще си ги ядете на тая цена, а ние ще купуваме от вносните. Сега поне е лесно да се внесе…” Ето го конфликтът на интереси от двете страни на пазарната сергия. Производителите са прави, защото влагат много средства и труд (него май никой не го измерва в пари!) и не искат да получават жълти стотинки. Но потребителят също е в правото си да иска евтина и качествена стока. Резултатът е красноречив: вносът на плодове и зеленчуци е 12 пъти по-голям от износа ни. При това този статистически факт за 2004 г. не е епизодично явление, а тенденция от години, която обрича родното производство. Не помагат дори и защитните мита, прокарани, за да го предпазят от атаката на вносната стока. Най-страшното е, че дори и с митата вносните домати и картофи излизат по-евтини от нашите. От година знаем, че българските зеленчуци и плодове са с висока себестойност и затова и са по-скъпи от вносните. Знае се също, че се икономисва от някои обработки, че напояването не е наред, както и технологиите. И какво от това? Вярно, идват разни началници в градините, питат, разпитват и усърдно си записват. После правят семинари с доклади. Всичко обаче свършва дотук, а констатациите остават да прашясват в началническите папки. На прага на членството ни в ЕС изводът, че България се отказва от собствените си плодове и зеленчуци, които някога разнасяха славата й по международните пазар, е повече от тревожно. Защото в Евросъюза пазарните механизми и режими на общата селскостопанскаполотика са изключително строги. Точно затова е много важно във фокуса на вниманието да застанат организациите на производителите. Те са основен елемент от Общата организация на пазара в сектор „Плодове и зеленчуци”. Създадени на маркетингов принцип, тяхната основна функция е да събират продукцията на членовете си и да я предлагат на пазара. Имат още куп задължения, за да следят за производството и да не позволят то да изпадне в кома. Срещу това получават европари - за да проправят пътя на българската марка, доста забравена на европейските пазари. В момента обаче – на фона на изискванията на общата политика на ЕС по отношение на плодовете и зеленчуците, ние сме закъсали някъде в миналия век и не може да се откажем от мотиката и ръчното плевене. Как тогава ще се впишем в тази строга политика, щом дори селскостопанското застраховане в градинарството у нас все още е почти непознато?! Има много да се желае и много да се прави. Там – на нивата, в лозето или градината, никой не пита кой управлява и колко епични са парламентарните битки за властта. Въпросът за българските плодове и зеленчуци не е политически. Той е национален. И за решаването му трябва да се мисли веднага. Утре вече ще е късно!