Производството на зрял фасул - закономерно, случайно или неслучайно в колапс?

15-03-2005 г. Защо производството на зрял фасул в България е в ликвидация? Има ли обективни причини за това и доколко причината е в дребнавите интереси на много нива? Тези и други въпроси често навеждат на мисълта, че ние, хората, свързани с аграрния сектор, все още не съумяваме да оценим обективно, да балансираме и да отстояваме националните си традиции и интереси в земеделското производство. Производството на зрял фасул в България стана поредната изкупителна жертва на такъв начин на мислене и действие. Становището, което предстои да изложа, е лично виждане по проблема като изследовател и не обвързва институцията, в която работя. КАКВО СЕ СЛУЧВА С ПОЛСКИЯ ФАСУЛ? За период от няколко години площите на тази култура намаляха може би 20-кратно спрямо края на 80-те години. Впрочем това малко хора могат да кажат със сигурност, защото МЗГ вече не колекционира и не предлага информация за широк достъп, след като десетки години културата беше сред "наблюдаваните". Чувства ли широкият потребител липсата на българско производство? Ако става дума за количество - по-скоро не. На практика пазарът е задоволен, а почти всички количества с бял боб са внос и именно масираният дъмпинг на цената на едро е сред основните причини за ликвидиране на националното производство. Възниква въпросът: Има ли и какви са последиците за българското земеделие от съсипването и на това производство? И ако за силното намаляване на площите със захарно цвекло, памук и ориз причините имаха по-скоро обективен характер, то проблемите със зърнено-бобовите култури в страната са най-вече резултат от липса на регулации. НЕКА ЗАПОЧНА С ОБЕКТИВНИТЕ СУПЕРЛАТИВИ ЗА КУЛТУРАТА Банална истина е, че зрелият фасул е сред традиционните български култури. И няма как да не бъде така, като се има предвид, че консумацията на т. нар. бял боб е широко застъпена във всяко българско семейство. Това е варивото № 1 на българската трапеза, независимо от това, че разнообразието на храни непрекъснато расте. В това няма нищо случайно - навсякъде по света се консумират зърнено-бобови култури главно поради високото им белтъчно съдържание като естествена алтернатива на месните продукти и като елемент от диетата на човека въобще. Напълно естествено е, че различните народи са включили в основното си меню бобовата култура, за която има най-благоприятни условия за отглеждане при съответните почвено-климатични условия. Ако за балканските народи това са фасулът и лещата, за руснаците и поляците такава култура е грахът, за арабите от Северна Африка е баклата, за индийците е папудата и пр. Фасулът се явява основно вариво и за народите от Латинска Америка, която е и неговата родина. Предполагам, че е известно, че тези народи предпочитат зрял фасул с цветни зърна, докато преобладаващото население на Балканите предпочита за готвене белия боб, със средна абсолютна маса на семената около 300-400 г. Трябва да отбележа, че в някои полупланински и планински райони на България на малки площи населението отглежда и консумира едър цветен и бял боб, с увивен (вейков) хабитус на растението, от т. нар. салатен тип (ssp. coccineus). Доколко производството на зрял фасул за търговски нужди (т.е. на по-големи площи) е традиционно и важно за българското земеделие, можем да съдим по неговата динамика във времето и държавната поръчка за научни изследвания по проблема. Площта на културата през 1939 г. у нас е била 2,7 млн. дка, от които малко повече от 1/4 в самостоятелни посеви, а останалите 3/4 - в смесени (най-вече с царевица) посеви. В началото на 50-те години на миналия век фасулът се отглежда най-вече в самостоятелни посеви, които съставляват около 1 млн. дка. С модернизиране на производството площта му продължава да намалява до около 650 хил. дка към средата на 70-те години, каквато се запазва до началото на 90-те. С цел получаване на достатъчно производство за изхранване и за нуждите на хранителната промишленост, но при най-добрите условия за това, 60-70 на сто от фасула през 70-те и 80-те години се отглежда в Североизточна България. Именно в този регион на България можем да говорим за натрупан важен за земеделското производство опит и без съмнение за поминък. Специално искам да наблегна на понятието поминък. От моя гледна точка поминъкът отдавна е приоритет в националните аграрни политики на всяка държава от ЕС, а в интерес на поминъка на големи групи от селското население на държавите се водят "тихи" войни за съхраняване на традиционните производства. В това няма нищо случайно - населението на една държава не може да живее само в столицата. А за да живее добре и да не мигрира непрестанно, всяка човешка единица трябва да се прехранва с труда си навсякъде в границите на държавата ни. Ако българската аграрна политика беше насочена към съхраняване на традиционния поминък на населението си в селските райони, нямаше да бъдат редуцирани такива важни производства като лозарството, овощарството, производството на тютюн и др. Да не говорим за безкрайно вредното разделение на животновъдството от растениевъдството, негативите от което отдавна чувстваме, а тепърва ще трябва и да преодоляваме. Фасулът е култура с важно агротехническо значение и това не е изтъркана фраза. Един скрит проблем на земеделието в България е постоянното намаляване на броя на основните култури в районите с полско производство, което е пречка за правилната ротация и причина за увеличаване дела на повторките и монокултурите. Редуването на есенници и пролетни култури касае и правилната система на обработка на почвата, т.е. пряко почвеното плодородие. Бих искал да вметна, че с намаляване на броя на основните култури в българското земеделие се появи необходимостта от култури буфери, които да заемат празните места. В такъв буфер през последното десетилетие се превърна слънчогледът, чиито площи нараснаха в различните региони на страната от два до десетки пъти и се създаде реален риск за фитосанитарната "чистота" на полетата. Последействие от такова стихийно производство е тоталното замърсяване на нивите с агресивната раса на синята китка, а е налице и потенциален риск от трудно контролируеми инфекции с болести, разпространявани чрез следжътвените остатъци, като склеротиния, фомопсис и др. Връщайки се към фасула, известно е, че като бобова култура той живее в симбиоза с грудковите азотфиксиращи бактерии, които обогатяват почвата с азот. Тази особеност на бобовите култури ги прави важен фактор за биологизация на конвенционалното земеделие, а за биологично (екологично) земеделие и дума не може да става без тяхно участие. От в. Фермер