След Берлинския договор от 1878 г., когато страната беше разделена на Княжество България и Източна Румелия, българският политически елит се насочват към обявяването на независимостта на страната.
Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември (18 септември по нов стил) 1885, подкрепен от българския княз Александър I и ръководен от майор Данаил Николаев.
Самата независимост на България е провъзгласена с Манифест на 22 септември (5 октомври нов стил) 1908 г. в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в старопрестолния град Търново ,а княз Фердинанд I приема титлата цар на българите.
Учредява се възпоменателен медал по този повод. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. На заплахите с война от страна на Османската империя България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане.
Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.
Великите сили признават независимото Българско царство през пролетта на 1909 г.
