Продуценти на маната

За пръв път античният природоизпитател Плиний в своето съчинение “Naturalis historia” съобщава, че маната е дар небесен, който пада на земята като роса. Неговите съвременници го знаели, като най-добрия познавач на природата и никой не се е съмнявал в неговите думи. Неговите възгледи за маната се запазили в древността, в средновековието и даже в по-ново време.

Идва възраждането, природните науки бурно се развиват. Старите догми се подлагат на подробна критика. Дошъл редът и на теорията на Плиний. През 1650 г. Bauhinus и Cherlerus отричат небесния произход на маната и твърдят, че самите растения я образуват. Тяхното мнение обаче не било прието и двамата автори били забравени за 100 години.

Спорът за маната бил възобновен през 1741 г. когато Шведската Академия на науките е била принудена да проведе конкурс за научното решение на проблема. За целта са били привлечени видни по това време учени, за да се състезават за решение на проблема. След продължителни проучвания установяват, че Плиниевото мнение за небесния характер на маната не е вярно и че тя се прави от самото растение. Но се изпуска факта, че там има и насекоми.

През 1743 г., френският физик Reaumur внася нова ябълка на раздора в спора. В своите опити той установява, че маната се прави от дребни насекоми - листни въшки. Той обаче не отрекъл мнението, че растенията правят маната.

По-късно французинът Boissier de Sauvage, на заседание на кралското научно общество в Монпелие през 1762 г привел доказателства за животинския произход на маната. Споровете и безкрайните дискусии започнали отново. Учените се разделили на два лагера. Едните доказвали, че растението може да отделя мана, а вторите се противопоставяли. Споровете продължили до 50 те 60 те години на двадесетия век.

Спорът бил животински или растителен е произхода на маната. Plenck (1794) смятал, че маната се отделя от болните растения. Но не е могъл да обясни наличието на листни въшки върху растението с мана. Basnik J.W. Goethe (1820) твърдял, че маната привлича листните въшки по подобие на привличането на мравките. Днес обаче знаем, че листните въшки имат смучещ устен апарат и не е възможно да се хранят с мана като мухите или ципестокрилите насекоми.

Още през 1841 г. Stern е установил, че пчелите събират мана от елата, смърча и лиственицата, която се произвежда от смърчовата щитоносна въшка. Голяма роля за установяване на произхода на маната има работата на Busgen (1891) - “Der Honigtau”, в която подробно е разработил, като в монография, проблема с маната и нейния произход. Тя изиграва голяма роля за изясняване на проблема с маната. По-нататъшните изследвания са потвърдили, че маната се произвежда от листните и щитоносните въшки.

[B%]МОРФОЛОГИЯ И АНАТОМИЯ НА ПРОДУЦЕНТИТЕ НА МАНА[%B]

Листните и щитоносните въшки се развиват върху листата и клончетата на растенията. Те се явяват вредители, които смучат растителен сок.

[B%]ЛИСТНИ ВЪШКИ[%B]

Това са дребни крилати или безкрили насекоми с размери от 0.5 до 8.0 mm. Най-големите листни въшки са от Lachnidae. Те са и едни от най-големите продуценти на мана. Женските индивиди са продуцентите на мана. Те могат да бъдат крилати или безкрили. Те без да се оплождат раждат малките си. Последното поколение през годината са безкрили женски, които след оплождане снасят яйца за зимуване.

Последното поколение се състои от мъжки и женски индивиди. Мъжките индивиди могат да бъдат крилати или безкрили. Те обаче винаги са по-малки от женските.
Тялото на листните въшки е членесто, разделено на глава, гърди и коремче. Самото разделение обикновено не е ясно видимо. При някои видове повърхността на тялото е тъмна и изцяло склеротизирана.

Склеротизацията на главата и гърдите е ясно изразена. От долната страна на главата се намира устния апарат. На главата, която е широко съединена с гърдите се намират очите, антените и устния апарат с характерното хоботче. Голяма част от листните въшки имат сложни очи. Антените при листните въшки са различно дълги и имат от 3 до 6 членчета.

Върху антените се намират така наречените ринарии - плочки, които имат сетивни функции. От долната страна на главата се намира устния апарат, който има хоботче. С хоботчето листната въшка смуче растителен сок от проводящата тъкан на растението. Хоботчето има два канала. През единият протича слюнката от въшката към растението, а през втория - листната въшка смуче растителния сок.

Гърдите на листните въшки са от три срастнали помежду си членчета, на които при крилатите форми са закрепени крилата. Предните крила винаги са по-големи. Краката на листните въшки са също закрепени за гръдните членчета и са ходилен тип. По изключение, при някои видове, при женските индивиди предните крака са скачащи, както е при яворовата листна въшка.

Коремчето на листните въшки е срастнало с гърдите. Но при крилатите индивиди на някои видове, гърдите и коремчето са зримо отделени. От гръбната страна на коремчето между 5 и 6-то членче листните въшки имат две тръбички - така наречените сифункули, които имат значение при определянето на отделните видове. Смятало се е, че от тях се отделя маната. После се е установило, че течността от тези тръбички се използва като средство за самоотбрана. При някои листни въшки сифункулите липсват.

[B%]ТЯЛОТО НА ЛИСТНИТЕ ВЪШКИ Е РАЗЛИЧНО ОЦВЕТЕНО[%B]

Преобладава ясно зеленото оцветяване, жълтокафяво или черно. Продуцентите на мана много често са черни. Видове, като еловата листна въшка (Cinara pectinatae Nordl.) има защитен цвят на средата в която живее. Тя има зелено тяло с бели линии, с което наподобява еловите листа, които са зелени с бели линии. От вътрешните системи на листните въшки за маната значение имат слюнчените жлези.

[B%]ЩИТОНОСНИ ВЪШКИ[%B]

Щитоносните въшки са друга голяма група продуценти на мана. Подобно на листните въшки и те се хранят с растителния сок на растенията. Те обаче са много по-специализирани паразити. Отличават се с ясно изразен полов диморфизъм (различие между мъжките и женските индивиди). Мъжките, като правило са дребни с размери на тялото от 0.6 до 6.0 mm. Тялото им видимо е разделено на глава, гърди и коремче.

На главата имат развити прости очи и малко от тях имат сложни очи. Животьт на мъжките индивиди е значително кратък. Най-често те живеят няколко часа, по което време изпълняват единствената си цел - да оплодят женските индивиди. По време на своя изключително кратък живот, мъжките не приемат никаква храна, поради което устният им апарат е неразвит или изцяло липсва. На главата си имат пиловидни антени от 3 до 13 членчета. За лесното и бързо намиране на женските, мъжките имат развити крила. Първият чифт крила са нормално развити, а задните са стеснени и закърняли. Краката им са дълги. На коремчето си имат дълги восъчни четинки. Мьжките индивиди нямат никакво значение за образуването на маната. Женските индивиди при всички видове щитоносни въшки, са по-големи от мъжките. По формата на тялото си са пъпковидни. Тялото им е доста изпъкнало и сводесто. Нямат крила. Главата, гърдите и коремчето им са срастнали в едно. Последното коремно членче оформя така наречената плочка. При отделните видове щитоносни въшки плочката е различно устроена.

Голямата част от женските щитоносни въшки отделят восък от различно оформени образования, намиращи се на гръбната страна в типични образования
Антените на женските щитоносни въшки имат от едно до 11 членчета. Израстват винаги над устния апарат. Видът и големината на антените на женските е различна за отделните видове. Антени, като правило се срещат при женските на всички видове щитоносни въшки, макар и при отделни видове да са доста закърняли. Устният апарат на женските е доста просто устроен и няма видимо хоботче.

То се намира на долната страна на тялото и голяма част от него е скрита в тялото. Устния апарат има три части: външна част, която убожда растението; вътрешна част за смучене и с помпичка за слюнка и вътрешен опорен скелет на устния апарат. Коремчето на женската на щитоносната въшка, по време на яйцеснасянето, е доста голямо.

То има 8-11 неясно видими членчета. Половият отвор е на горната страна на последното коремно членче. Храносмилателната система на женската на щитоносната въшка - продуцент на мана, е сравнително дълга. Тя се състои от няколко части и няма ясно видим стомах. Започва от устна част, която е свързана с фаринкса. Устният и отвор е тънка ципеста торбичка, която накрая формира филтрираща камера. Филтриращата камера е изградена от големи клетки с голямо ядро и ясна зърнеста плазма.

Храносмилателната система завършва с отвор, от който се изпръсква маната. С храносмилателната система са свързани двойка слюнчени жлези, чиято функция е подобна на тази при листните въшки. Oт в. Пчела и кошер