Каракачанската овца - ехо от вековете

30-01-2007 г. От незапомнени времена на Балканите се отглежда сравнително дребна, но изключително издръжлива овца - типичен представител на древната порода Цакел. Тя е огласяла със сладкопойните си чанове високите пасища на Стара планина, Рила, Пирин и Витоша. Известна е под името Каракачанска овца. Намерените изображения на овце и кочове по керамични съдове от времето на разцвета на тракийската цивилизация у нас са сходни по външни белези на днешните каракачански овце. От векове населението, което е отглеждало тези овце, е мигрирало през зимата в Беломорска Тракия или Странджа. Приема се, че и самите потомствени овцевъди - каракачаните, са преки потомци на древните траки. Все още се помнят преходите на тези овце през пролетта и лятото, керваните от каракачански коне, натоварени с пити ненадминат по вкус балкански кашкавал, тенекии с бяло саламурено сирене и чували в вълна. Едно неадекватно правителствено решение в миналото превърна каракачаните в градски наемни работници. Планините опустяха, а на мястото на тучните планински ливади и пасища се настаниха хвойна, папрат и треви с ниска хранителна стойност. Овцата от Каракачанската порода се характеризира с жив темперамент и отлична резистентност към климатичните условия и на заболявания. Тя е способна да извършва продължителни преходи. Кочовете са с добре развити спираловидни рога.Тялото е компактно, гърдите са широки и дълбоки, опашката е тънка и достига малко над скакателните стави. Това е предимство при преходите. Крупата е свлечена, което е свързано с пашата на силно наклонени терени. Животните натрупват в корена на опашката известно количество тлъстини, което позволява по-лесната им адаптация през неблагоприятните зимни месеци. Овцете майки преобладаващо са безроги, но се срещат и рогати. Вимето е добре развито, със средно големи цицки, пригодни за ръчно доене. Вълната е смесена, на дълги фитили, достигащи понякога до 30-40 см. Строежът на вълната е уникален, със сравнително слабо развита сърцевина, което я прави изключително здрава, свойство, което не притежават останалите известни породи с килимен тип вълна в света. Тази вълна има изключителни свойства за изготвяне на кичета и битови изделия от естествено оцветена вълна. Главата и краката са покрити с къси покривни косми. Копитата са здрави. Лигавицата около очите и носа е черна. Агнетата се раждат изцяло покрити с "кучешки" влакна. Преобладават цветните руна от черно, кафяво до светлобозаво. Срещат се и бели овце. Живото тегло на кочовете е 55-65 кг, а на овцете - 32-38 кг. Агнетата се раждат с ниско живо тегло, изключително жизнени и растат интензивно през първия месец благодарение на добрата млечност и отличните майчински качества на майките. От кочовете се настригва до 3 кг вълна, а от овцете майки - 1,8-2,5 кг. Средната млечност е 40 до 65 литра, но при добро хранене може да достигне до 80 литра. Близненето при тях е рядко явление, като при чистопородните животни не превишава 105 на сто. Поставени при нетрадиционно отглеждане в равнината повишават живото си тегло с 5-15 кг, но съществува риск от загубване на ценни адаптационни качества. В момента адаптацията на Каракачанската овца е силно редуцирана до неколкостотин броя. Работи се по специална програма за консервирането й. В съседните страни Гърция и Македония броят на овцете е още повече редуциран. С практическа дейност по запазването на породата са ангажирани Българското дружество за опазване на биологичното разнообразие "Семпервива", Асоциацията за местни редки породи в Карлово и НСРЖ - София. Каракачанските овце неизменно са свързват с техните верни охранители - каракачанските кучета. Те са на денонощен страж при стадата, като ги пазят от хищници и крадци. Тези животни се раждат в кошарата сред овцете и през целия си живот остават неотлъчно до тях. Каракачанското куче е средно едра порода с хармонично развито тяло. Видът му внушава респект, а погледът му е с достойнство на куче, знаещо своите качества. Костната му система е здрава. Изключително е непретенциозно към климатичните условия и храната. Опашката е леко извита и рунтава. Главата е едра, с притъпена муцуна. В зависимост от дължината на косъма съществуват два типа - късокосмести и дългокосмести. Цветът на косъма е дву- и трицветен. Петната са големи и ясно очертани. Една част от кучетата около муцуната и краката притежават малки точковидни петънца. Породата е призната като българска и е патентована. Търси се и в чужбина, като се цени доброто й отношение към животните, които охранява. Развъдната програма за породата се реализира от т.нар. Международна асоциация за каракачанското куче. Това красиво животно, излъчващо достойнство и респект, е чест атрибут в картините на такива известни художници като Златю Бояджиев, Никола Захариев и Светлин Стоев. Много фенове на породата вече отглеждат каракачански кучета като домашни любимци. Животните, родени извън стадото, изгубват своите ценни качества. Поради това мярката за "Развитие на селски дейности, целящи опазване на околната среда" ще подпомага само каракачански кучета, охраняващи стада от преживни животни. Когато говорим за стада от каракачански овце, няма да е справедливо да не споменем и Каракачанския кон. Той е изключително издръжлива, хармонично развита и сравнително дребна порода. Приспособен е към условията на планината. Животните са отлични помощници в семейните ферми за носене на товар, за впряг и езда. Особено подходящ е за туристически излети в планината и за извличане на дървен материал. Главата му е суха, с права профилна линия. Шията е къса и добре замускулена.Крупата е често свлечена, което не е недостатък. Гръдният кош е добре развит. Крайниците са сравнително къси, със здрави копита. Цветът е различен - черен, кафяв, сив и алест. Може да се отглежда безпастирно на високите алпийски пасища на Стара планина, Рила и Пирин. На гърба на каракачанските коне е пренасяно цялото имущество и продукция при миграцията на каракачаните от високите планини към равнините. От в. Фермер