На 20 километра от Осака се намира неособено туристическия японски град Кобе. Именно там обаче ненадейно попаднах нещо истински българско, експонирано от японците с уважение към родната ни история.
За трети път посещавам любимата Япония и ето че Кобе ме изненада.
Но нека започна по-отдалече.
Кобе е изключително известен сред японците със стандарта за говеждо месо „Kobe Beef“.
В Кобе, около града и в цялата префектура Хього има ферми, които отглеждат специфичната японска порода черни говеда с месодайно направление. Не само японците, но и чужденците обожават Wagyu (японска крава - в превод).
Кобе се посещава именно от любители на сертифицирани стекове, които могат да си намерят подходящия ресторант с добър рейтинг през Google map. Могат да си поръчат определен вид от всички предложения в менюто и сами да си изпекат месото – директно на масата, която се подгрява с газ. Между другото бях в компанията на именно такива любители на wagyu. Те си поръчваха стекове, които тутакси изчезваха от чиниите им след изпичането. Поръчваха нова порция, която се печеше и поглъщаше с 300 километра в час. После трета, четвърта и т.н., докато накрая всеки един от тях не плати по около 50 евро за консумацията, при това без да е сигурен, че се е нахранил достатъчно. Защото в Япония оризът може при някои поръчки да идва безплатно, раменът да струва към 7 евро и по-малко, но стековете са скъпи.
В Кобе всъщност отидохме, за да посетим туристическата забележителност Kobe Nunobiki Herb Gardens & Ropeway.
До това място, което е на 400 метра надморска височина, се отива с панорамен лифт. От него се вижда пристанището на Кобе и Осака и белия град на брега.
Крайната точка на лифта е цъфтящата градина, заобиколена от сгради със старонемска архитектура.
Там се намира и музея на ароматите.
Посетителят може да подуши всички миризми на света през памучета в епруветки. Някои ухаят, други не са приятни.
Именно в този музей на видно място и обградени с въженце видях медните съдове за дестилация на розово масло. Сториха ми се познати, нашенски. Приближих ги и прочетох надписа на английски, който поясняваше, че уредите са от България.
След като разгледахме музея, слязохме надолу по красива асфалтирана алея, около която имаше засадени ароматни билки, подправки и цветя. На поляните по пътя бяха разхвърлени хамаци, на които можеш да се изтегнеш напълно безплатно и да гледаш облаците по небето колкото си искаш.
Надолу алеята водеше до огромни оранжерии, които се оказаха ботаническа градина – отново с безплатен вход, и до чайна с панорамна гледка, където можеш да поседнеш и освен с чай или кафе, да се подкрепиш с нещо малко и сладко.
Но нека да разкажа защо Япония ми е любима.
Тя е нещо като нищо друго в света и може да изуми световния турист по всевъзможни начини.
Отначало се възхищаваме на поклоните на японците, а после на свръхестествена точност, с която се движат и разминават влакове и автобуси.
След това сме зашеметени от създадения ред:
– да стоиш винаги отляво на ескалаторите, за да може бързащите да се изкачат отдясно. Да си отляво на тротоара.
Да застанеш след последния на дългата единична опашка и да си изчакаш почтено реда до касата или до вратата на влака или автобуса.
Да си носиш касовата бележка в джоба или чантата до хотела, където да я изхвърлиш, защото по улиците няма кошчета за боклук.
В никакъв случай да не оставяш бакшиши, когато си плащаш сметката в ресторанта или в таксито, защото това е грубо, обидно и унизително за човека, който ти се усмихва, покланя и прекланя напълно безплатно и от сърце.
Това е страната на гигантски автомобилостроители, но в самата Япония автомобилите са малко и за задръствания не може да става и дума. Не можеш да видиш и спрени до бордюра коли, камо ли качени на тротоара.
В големите градове има жилищни сгради с повече от 50 етажа, но в централната част има и малки улички с малки къщи, пред които има малки дворчета и с малко паркомясто за малък автомобил, който влиза като парче от пъзел в имота.
А момичетата на Япония са като излезли от приказки или от магазин за кукли – често с ефирни дълги рокли или с твърде къси поли, с бяла кожа, която пазят от слънцето с чадърче, с плюшени играчки, закачени върху чантите. Или направо гушнали голям плюшен мечок в метрото, нищо, че вече са в края на тийнейджърските си години. Тези мили картини обясняват защо българското кисело мляко на „Мейджи“ в Япония всъщност е сладко.
За японските момчета: те са си като другите момчета, стига да не са фотомодели, знаменитости, идоли. Тогава може да ги видите със сенки и молив, с леко червило, синя коса, огърлица и т.н.
Към 90% от японските мъже са облечени в работни костюми независимо от позицията, която имат във фирмата, независимо дали са на 20 или на 70 години.
Семейните жени се качват сутрин на велосипеди с платформи, за да заведат децата си в градина или на училище.
А учениците от 1-ви до енти клас се движат без придружители в огромните метростанции, в които има по над 5 подземни нива. Мила гледка е, когато децата си вземат довиждане в метро влака: покланят се един на друг и тогава слизат. Учениците винаги са в униформи и няма начин когато посещавате някоя историческа забележителност на Япония да не ги видите строени в две редици и придружени от учители. Изглежда има училищна програма, която финансира всяко дете да посети храмовете, дворците, парковете и други места под мотото „Опознай Родината, за да я обикнеш и да се гордееш с произхода и историята си“.
Харесва ми това, че японците изпитват уважение към всеки, който се труди. Те се покланят на уличните чистачи и ако някой от тях им каже да направят кръгом и да минат по друг път, ще го направят без да задават въпроси и без да възразяват.
Япония е безопасна държава, тук не е Европа или САЩ, където престъпленията са ежедневие.
Тук не се виждат кръшкачи – всеки се труди, както може. Дори хората над 70 години, ако желаят да работят, получават работа според възрастта си – нещо малко и леко, но достатъчно, за да се почувстват полезни.
Храната е вкусна и здравословна, стоките са качествени, навсякъде е чисто, отношенията на японците между самите тях и спрямо чужденците е доброжелателно.
Толкова много усмихнати хора не може да видите никъде по света – сякаш са от друга планета.
