В края на идната седмица изтича срока за общественото обсъждане на единствения законопроект, който ще се опита да въведе някакъв ред в пазара на основните селскостопански храни и преработени първични земеделски продукти. Става въпрос за проекта на Закона за веригата на доставки на земеделски продукти и храни.
Но колкото повече разговаряме с производители, толкова повече този проект ни прилича на Ферари без двигател, който Министерството на земеделието се опитва да продаде.
Пазарът е началото и краят в земеделието. Ако имаш справедлив пазар, можеш да работиш по 12 часа на ден, защото знаеш, че трудът ти се отплаща. И обратно, ако нямаш сигурен пазар, ако той е хаотичен, ако изкупуват стоката ти, труда ти, бъдещето ти за без пари, илюзиите те напускат заедно с желанието да продължиш да водиш загубени битки.
Противниците на законопроекта са много, в това число и министърът на икономиката. Но пък земеделският министър Тахов го брани толкова уверено и предано, сякаш е главната мисия на неговото управление. И сигурно е така. А тази мисия е да осигури печалба на земеделските стопани в многото милиарди левове на годишната търговия на хранителните продукти – от една страна. И също така, да направи цените в магазините по-приемливи за потребителите. Но има и трета причина, която Тахов изказа в едно интервю. Тя е да даде законни основания на контролиращите институции да санкционират спекулантите. Защото това, че антимонополната комисия и Комисията за защита на потребители помпат мускули срещу високите цени, не означава, че могат да ударят. Не, не могат, липсва им закон. НАП може, но г-н Спецов си има други проблеми.
Докато разговаряхме с производители, разбрахме, че малките и средните стопанства ще си останат малки. Големите ще станат по-големи. Междувременно броят на фермерите ще намалее, защото ще разберат, че наливат от пусто в празно – не стават по-богати, колкото и да работят, дори напротив - обедняват. Стават по-уморени и по-възрастни, а животът си отива година след година.
Но нека малко по-конкретно да обясним пазара.
Търговските вериги са почти недостъпни
Търговските вериги привличат към 70% от потребителите у нас, защото най-често при тях плодовете и зеленчуците, и някои други продукти, са по-евтини.
Колко земеделски производители могат да продават стоката си в тях? Броят им е нищожен. Ако отворите сайта на Лидл, може да видите лицата на производителите и те са точно 6. Влезете ли в сайта на Кауфланд – там са 8, от които двама са млекопреработватели. Може би имат и други партньори-производители, но не са ги качили в сайтовете си. В Билла и в Метро няма информация за производители, с които си партнират, но това не значи, че липсват български доставчици. Със сигурност имат.
Търговските вериги не желаят да се занимават с производители, които нямат сертификата GLOBALG.A.P. Издаването на този сертификат се финансираше доскоро с държавна помощ от 1200 лв., но ежегодното му препотвърждаване струва по 7-8 хиляди лева и за него няма подпомагане. Веригите изискват и лабораторен анализ за наличие на пестициди и други вредни вещества в продукцията, което е добре и привлича повече потребителите към тях. На доставчика един анализ му струва 500 лева на партида. Христо Кумчев, производител на зеленчуци в Пловдивско и доставчик на 5 от търговските вериги, каза дори, че два пъти годишно взима проби от водата, за да е сигурен, че в нея липсват лоши бактерии като Ешерихия коли. Той сам си прави пестицидните анализи, за да е сигурен, че продукцията му е чиста. Отделно от него в самите хипермаркети също изследват стоката от време на време.
Търговските вериги искат още сигурност в доставките и затова от предишната година сключват договори с производителите, за да може двете страни да предварително да знаят какво, кога и какви количества продукция трябва да доставят-получат. А количествата са големи.
Христо Кумчив казва: „Когато влезем в акция с магазините, ние реколтираме по 5 декара Айсберг на ден. Ако продаваме сладка царевица, трябва да реколтираме за деня 30-40 декара.“
Групите и организации на производители са под 1,5%
Тук ще ударим първата камбана. Колко сдружения (групи и организации) на производители имаме?
Отговорът на земеделското министерство отпреди по-малко от два месеца е 69. Създаването на групи и организации се финансира вече повече от 10 години. Абсолютно безспорен е фактът, че сдружаването не върви. Сдружените производители са под 1000 или някъде там. Тоест те са под 1,5% от всички, които подават заявления за директни плащания. И нека недоверието между хората да не поема цялата вина, защото едва ли българите са най-мнителните на земята. Преди години, когато в САЩ попитахме един бивш председател на кооператив как така почти всички американски фермери са се включили в кооперативи, няма ли съмнения между тях, отговорът беше, че когато се създаде справедлив закон, хората се сдружават.
А ние още нямаме Закон за кооперативите. Когато някога, макар и много закъснял, се появи такъв закон, е важно какво ще съдържа той. Дали ще е справедлив във всеки свой текст? Или ще облагодетелства определена група и няма да проработи?
Но има и производители, които искат, а не могат да влязат в списъка на групите и организациите. Иван Петров (името не е измислено) от Твърдица стана инициатор за създаване на група производители от овцевъди – общо 7 човека, в Твърдица преди 8 години. „Два пъти кандидатствахме и двата пъти бяхме в резервите. Така и не успяхме да получим одобрение от министерството с нашето сдружение, което нарекохме „Росна китка“. Основната ни цел беше да направим заедно мандра и да си преработваме млякото. Не успяхме. А когато не преработваме, не можем да се развиваме, можем само да се смаляваме. Пазарът се промени, потребителите вече предпочитат чистите фермерски продукти, но нас ни няма там. Сдружението ни си остана и ни помага заедно да си реализираме агнетата, и това е всичко. Продаваме си млякото на различки преработватели. Ставаме все по-отчаяни. Ето, тази година люцерната изгоря. Търся и не мога да наема чобанин, защото хората заминаха в чужбина да работят. Държа овцете в обора. Имам един работник без опит и той пресуши животните месец по-рано. Нямам време да го наглеждам, защото имам зърнени култури. Добивите от тях са лоши, защото почвата ни е песъчлива и чакълеста заради реката. В същото време торовете са скъпи – 1200-1400 лева за тон. Изкупната цена на пшеницата е от 28 до 31 стотинки. Моите момичета имат овошни градини, които измръзнаха, но не на 100%. Затова няма да получат обезщетение. А плодовете са толкова малко, че сега се чудят как да докарат добивите до минимума, за да имат поне обвързана подкрепа. Мисля, че тази година ще ми е последна като овцевъд. Нямам оптимизъм. Вече приближавам 70-те и не ми остана и надежда.“
Но да се върнем на пазара и законопроекта.
Тъй като групите и организациите на производители са малко и защото кооперациите у нас се занимават предимно с отглеждане на зърнени култури, земеделците – доставчици на търговските вериги, са като бялата лястовица.
В същото време законопроектът за агрохранителната верига иска подробна информация от големите търговци на дребно за това как формират цените си. Тоест тази част от него работи за потребителите, но не и за земеделските производители. Ако въобще проработи.
Хаос и хазарт в избора какви култури да заложиш тази година
Много малка част от дребните и средни производители са се качили на вълната, която отвежда стоката им към сигурния пазар на търговските вериги. Те са се ориентирали към малцина доставчици и работят с тях, спазвайки правилата на хипермаркетите.
„Аз имам пакетажен цех, сертифициран съм по GLOBALG.A.P. Изследвам си краставиците и зелето за пестициди и доставям на веригите. Някои колеги искат да продадат през мен продукцията си, но като не знам как са отглеждали растенията, като им липсва сертификатът, не смея да ги включа“, обяснява Иван Камбуров, оранжериен производител, който отглежда и полски култури.
Той казва, че ежегодно реколтира зеле, но „всичко е на късмет“. „На пет години имам една късметлийска за зелето година“, преценява Кабуров, който е и зам.-председател на Българската асоциация на производителите на оранжерийна продукция. Според него нашите производители работят рисково – залагат на полетата голяма продукция от дадена култура, и когато повечето са направили същото, реализират и големи загуби.
„Когато бях в Нидерландия, говорих с един животновъд със 70 крави. Той ми каза, че е имал добри резултати през година и затова планира да увеличи догодина стадото с още 5 крави. Ако беше българин, щеше да да вложи парите си в още 50. Искам да кажа, че в западните страни залагат на устойчиви ръстове. Залагат на сигурно. А ние действаме хазартно. И това е така, защото ни липсва основна информация. А тя ни липсва, защото нямаме Закон за браншовите организации и аграрна камара“, удари втората камбана Иван Кабуров.
Законът за браншовите организации е базов закон. Не може да следиш агрохранителната верига, ако той липсва.
Ако имаше законово създадени стабилни браншови организации, производителите щяха да наясно тази година колко зеле, домати, пипер и т.н. ще се насадят. Какви овощни градини на направят? Колко картофи да отгледат? И този процес щеше да регулира пазара, така че в него да няма дефицити и излишъци. Цените щяха да са справедливи и без законово определена надценка от 10%. Браншовите организации сами щяха да изхвърлят колегите си, които източват субсидии, без да произвеждат и тази паразитна практика щеше да бъде прекратена. Браншовите организации могат да свеждат нормативите до членовете си. Могат да помагат за създаване на земеделски сдружения. Щяха, могат ..., но такъв закон няма. Заради това изискването за 50% българска продукция в търговските вериги е илюзия. Производители искат техния пазар, но не могат да го доближат, защото не са обединени, а това може да стане далеч по-лесно през браншовите организации. Могат само да наблюдават как краставиците, които продават на 50 стотинки, там струват 2,50 лв.
Но къде отива продукцията, която не е предназначена за хипермаркетите?
Тя се предлага на борсите и оттам в кварталните магазини, и на пазарите. Земеделският производител трябва да прекарва часове наред на тържищата или пазарите, за да продаде на малко по-висока цена стоката си. Или може да я спазари по-евтино с някой човек с микробус, който обикаля като първи прекупвач. Част от тези първи прекупвачи по борсите не са регистрирани като фирми, а ако са търговци по Търговския закон, не издават фактури. Те зареждат малките магазини.
Законопроектът ще се опита да изсветли тази група, но държавата няма толкова администрация, че да проконтролира този тип търговци. Още повече, че законопроектът изключва от наблюдението тържищата и по-малките магазини.
Прекупвачите, които са на светло, служат и като резервно депо за търговските вериги.
Търговците – бивши производители, които не са се дерегистрирали и получават субсидии
Но какво да кажем за един друг сегмент търговци, за които не се говори?
Това са производители, които са станали търговци, но не са се отказали от субсидиите за земеделието.
Има и такива. Те също са част от доставчиците на веригите като фермери. Тяхната основна дейност е да внасят плодове и зеленчуци и да ги търгуват. Те могат и да препакетират стоката като българска. Работят срещу бившите си колеги, но държавата не прави нищо, за да ги спре. Дали законопроектът ще ги изкара на светло? Би могъл, но и без него това е възможно, ако граничният контрол информира земеделското министерство за фирмите вносители и ако има кой да се заеме да разплете кои са фактическите лица зад тези фирми, защото те сигурно са скрити зад фиктивни имена.
Изводът от всичко това е, че пазарът на земеделска продукция е оплетен в паяжини, които вече са станали здрави като въжета. Контролът отдавна е изпуснат, а липсата на определени закони не дават възможност на работещите в сектора сами да внесат ред.
Освен това проектът се взира в категориите пазар, които и без друго са на светло. И не иска да погледне там, където е пазарният хаос – на тържищата, при пазарите, при безбройните прекупвачи, които се изхранват на гърба на производителите.
Ето затова казахме в началото, че Законопроектът за агрохранителната верига е като Ферари без двигател. Изглежда добре, но няма да запали.
Надя Петрова
