С подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г. България излиза на политическата карта, а народът ни отдава своята дълбока почит към героите, дали живота си за свободата на поробеното ни отечество. Днес за 145-и път малки и големи ще положим стъкче цвете и ще сведем глави в памет на всички български възрожденци и апостоли на свободата, оставили своя отпечатък на родолюбци в историята на страната. Ще благодарим на всички опълченци, руски, финландски, румънски, полски и други чуждестранни войни, участвали в освободителните битки за премахване на петвековното турско робство.
Днес България отбелязва 145-та годишнина от славната дата, поставила началото на Третата българска държава. Този мирен договор обаче е неокончателен и след него идва ударът с Берлинския конгрес от 1 юли 1878 година, когато Великите сили подписват унизителния за страната договор, с който България е разделена. Ето как са описани тези събития от Симеон Радев в „Строителите на съвременна България”, част от които представяме днес.
„Ударът, нанесен от Берлинския конгрес на нашата народна цялост, бе толкова по-страшен, че дойде неочаквано. Той се виждаше и сега даже като нещо невероятно, немислимо, чудовищно; и въпреки официалния текст българите се криеха в душата си някаква незнайна надежда, вярвайки смътно, че живеят в един лош сън, който скоро ще се разпилее.
Наистина още когато се подписа Санстефанският договор, за политическите кръгове в Европа не беше тайна, че той е едно временно споразумение, чиято цел е по-скоро да спре войната, нежели да създаде едно окончателно и трайно разрешение на Източния въпрос. Скоро се появиха и в меродавния печат на западните столици категорически твърдения, че турско-руският договор ще бъде подложен на една ревизия на великите сили. Злокобният този слух не закъсня да се разпространи и сред българската интелигенция. Тя обаче не почувствува на първо време никакво безпокойство. Престижът на Русия я хипнотизираше. И как можеше да бъде другояче? Победоносните войски стояха пред стените на Цариград. Великата славянска империя бе излязла от изпитанията на войната тържествующа и страшна. В своето упоение българите мислеха, че няма на света сила, която да посегне на резултатите, добити от руското оръжие. Самата мисъл за такава една възможност смущаваше тяхната съвест като грях.
Мълвата обаче за намеренията на Европа почна да става се по-настойчива и въпреки светата вяра в Русия, терзаеше някои по-прозорливи умове. Един от първите, що почнаха да бият тревога за престъплението, което се кроеше от враждебните към Русия сили, бе днешният старозагорски митрополит Методий Кусевич, тогава архимандрит и протосингел при Пловдивската митрополия.
Още когато се съставляваше в Одрин от едно многочислено българско събрание, адресът, който трябваше да се поднесе на великия княз Николай Николаевич по случай подписването на Санстефанския договор, дядо Методий обърна вниманието на присъствующите върху тревожните вести за намерението на Европа. В частните си разговори с видните народни дейци, избрани като депутати до великия княз, той изрази идеята да изпрати до европейските сили една българска депутация, която да действува за запазването на народното единство в границите, току-що начертани в Сан Стефано и две години по-рано определени от Цариградската конференцияe. Предложението на дядо Методий се посрещна неприветливо. Другарите му възнегодуваха силно против него, задето той се усъмнил във всемогъществото на Русия и поискал да се намесва в предначертаните от нея събития. Между туй страхът от едно посегателство от страна на Европа върху новосъздаденото положение ставаше се по-основателен. Вече самите висши военни между русите почнаха да предчувствуват обрата, който се готвеше. Някои от тях даже още през месец януари преди мира предсказваха положително неминуемото поражение на руската дипломация.
В самия ден на подписването на Санстефанския договор, на 19 февруари (стар стил), генерал Скобелев на банкета, даден по тоя случай в Одрин, бе казал в присъствието на мнозина българи, че „договорът не ще бъде траен, защото Англия ще бъде първата, която ще иска преразглеждането му, а следователно и изменението му".
Изразено от мнозина генерали, стоящи във връзка с висшето петербургско общество и осведомявани върху вървежа на дипломатическите преговори, това опасение се разпространи бърже по цялата руска войска, от Сан Стефано до Дунава, раздухвано, преувеличавано, растящо със страшната тревожна сила на лошите предвестия. Само българите съхраняваха още своето радостно и непоколебимо спокойствие, осветено от вековната мисъл, че волята на Русия не може да бъде насилена.
В Сан Стефано обаче депутацията почна вече да се разколебава малко в своето доверие в неприкосновеността на договора. Високопоставени лица, офицери от свитата на великия княз, потвърдяваха подозренията, чути по-рано в Одрин. Настъпи смущение в духа на българските дейци. Мисълта да се прати депутация до Силите вече не ги ядосваше. Напротив, те почнаха да я обмислюват хладнокръвно. „Първият, който възприе моето предложение, пише дядо Методий, бе покойният Греков. По-сетне склониха и мнозина от нашите другари. Решихме да се свика едно общо събрание, в което да се разисква от всички нуждата от едно енергично общобългарско действие за съхранение на народното ни единство. Понеже щеше да ни бъде неловко да държим тайни съвещания в самия руски стан, където бяхме дошли като пратеници на българската признателност, намерихме за добре щото събранието да се състои на турска територия. То стана в съседното село Марикьой. Там присъствуваха освен светските лица и екзархът заедно с владиците. Обясни се, че нашето намерение не произхожда от някакви чувства на недоверие спрямо великодушната наша освободителка, а от желание да й помогнем в старанията й да запази свято и ненарушимо спасителното дело, извършено от нея.” Методий обясни, че българите трябва да покажат на Европа, че те не са едно тъмно племе, което служи на Русия като предлог за войни и завоевания, нито една безформена маса, която може да се дели и разкъсва безогледно, а един народ с история, със съзнание, добито чрез просвещението си, и с твърдо единство, постигнато вече от църковното му възраждане. След страстни и дълги разисквания събраните се разотидоха, без да вземат някакво решение.
„Тия, които бяхме на едно мнение, се съгласихме, разказва дядо Методий, да се срещнем още веднъж, за да обсъдим практическото изпълнение на нашата идея. Това интимно събрание стана в самия Цариград, в хотел Byzantios, в Пера. Решихме, че на първо място трябва да се съставят адреси до бъдещия конгрес, които да носят подписи от всички български земи. Една особена депутация трябваше да занесе тия адреси в Берлин и да ги предаде на европейските пълномощници”.
Познатият учител и записвач на народни умотворения Шапкаров бе натоварен да събира печати от българските общини в Македония, а сам Методий се задължи да изпълни същата мисия в Пловдив. Нещастие сполетя обаче и двамата и хубавото това начинание пропадна. Адресите от Македония Шапкаров ги предаде на велешкия търговец Весов, който трябвало да ги занесе в Екзархията в Цариград: той счел за по-сигурно да ги предаде на руското посолство, дето те изчезнаха безследно. В Пловдив задачата на Методия бе по-трудна.
А в Македония Освобождението бе се явило като призрак и всички там трепереха да не би той да изчезне: адресите бидоха подписани поради това със страст. В Пловдив стоеше победоносната руска войска, залог за бъдещето. Кой дръзваше да се усъмни в покровителството на велика Русия? Методий чу тогава жестоки обвинения. „Наричаха ме, пише той, безумец. Питаха ме: ако паче чаяние е предопределено Европа да разруши руското дело, какво можем да направим ние със своите малки средства, за да я възпрем от това пагубно намерение? Най-люто ме упрекваше Костаки Пеевg, който заяви, че моето предложение е едно предателство.” Българският здрав разум обаче и в тоя случай взе връх. Адресът биде подписан тайно.
Но и тук, както в Македония, една непредвидена случайност осуети хубавото начинание. Тъкмо когато Методий се готвеше да тръгне за Цариград и да занесе адреса на сигурно място, русите, предизвестени от Костаки Пеев, който искрено се боеше да не би да стане някоя пакост, възпрепятствуваха на захванатото дело.
Скоро след това се свика Берлинският конгрес. От всички балкански народи се явиха там депутации. Успяха да пристигнат дори пратеници от Армения. Само гласът на българския народ не се чу. Европейската дипломация извърши своето високо дело, без да подозира даже какъв болезнен отзвук ще намерят нейните решения в душата на тоя народ: за нея той бе нещо тъмно и в същото време отвлечено и тя оперираше над него с пълно хладнокръвие.
От всички български области най-онеправдана бе от конгреса Македония; но, потисната от турския гнет, двойно по-тежък сега, отколкото преди, покрита с остатъка от разбитите руски войски, тя не можа да прояви нито своя протест, нито даже своето отчаяние. Буйна форма взе негодуванието на Южна България, която фактически се ползваше вече от свободата.
„Първото впечатление на всинца ни, пише един румелиец, беше, че подир, като вкусихме от свободата, подир, като тая наша свобода беше подписана от султана в Сан Стефано, ние не можехме пак да се подложим на един режим, състоящ се от едно ново издание на вилаетските закони." Идеята, за да се противостои на Берлинския договор, се появи най-напред в Пловдивско. Тук биеше най-силно националният пулс още от времето на църковните борби. Тук споменът за турските зверства се призоваваше със своя върховен ужас. И на това население, настръхнало още от кланетата в Батак, Перущица и пр., Европа искаше да наложи един турски валия и като стража на Балканите – турските орди. При самия намек за турски гарнизони румелийските патриоти заявиха, че предпочитат по-скоро да подвергнат на риск непълното дело на Освобождението, нежели да се подчинят на едно решение, което им допринася перспективата на едно прикрито робство. Тия пориви на румелийското население, възбудени от първите новини за постановленията на Берлинския конгрес, ставаха последователно се по-смели и по-общи, бидейки тайно насърчавани от руските военни власти.
Съвременниците помнят с какви болезнени протести руските офицери посрещнаха Берлинския договор. Мнозина от тях плакаха при мисълта, че ще трябва да оставят пак на турските пълчища земята, в която се бе леяла руска кръв и дето руското победоносно оръжие бе прогласило края на робството. В първите моменти на екзалтация те заявиха на българите, че позорният договор не трябва да се изпълни и че самото население трябва да запази онова, което руската дипломация не можа да защити в Берлин. Имаше ли зад негодующите изявления на руското офицерство някакъв план за действително съпротивление? Никак не. В Петербург настроението бе съвсем миролюбиво.
Руската дипломация, дълбоко уязвена в своето миролюбие, мечтаеше наистина заедно възмездие, но в тоя момент тя не бе никак наклонна към усложнения. Тя бе решена да изпълни съвсем добросъвестно дълга, поет пред Силите. Царят от своя страна, дълго терзан от перипетиите на похода, уплашен малко от страшните жертви, на които бе изложил своя народ, искаше мир. Мир искаше с особена настойчивост и руското общество, в което войната бе предизвикала толкова сълзи и което желаеше освен това да се приключат подвизите за далечни освобождения, за да се предаде страната на вопиющата своя нужда от вътрешно преустройство. Впрочем, изтощена в своите финансови средства, разстроена от дългото й напряжение, без съюзници и без симпатия в Европа, разклатена и във вярата в собственото си могъщество, Русия нямаше никакъв шанс да противостои успешно срещу неминуемата коалиция, която веднага щеше да се образува срещу нея в случай на нов конфликт.
А революционното брожение, чието безразсъдство трябваше да окървави малко по-късно руския престол, подновяваше, от друга страна, своя тревожен шум. Поради всичко това за един близък реванш върху Европа или просто за осуетяване на нейната воля никой не мислеше в Петербург. "Колкото и да са несъвършени резултатите от Берлинския конгрес, казваше едно правителствено съобщение, Русия, след като изпълни честно и мъжествено своята задача, трябва в близкото бъдеще да закрепи постигнатите резултати и да им даде възможност да се развият, като същевременно изпълни лежащите на нея задължения."
Симеон Радев
