Аграрната политика на България е най-скъпата икономическа политика в управлението за последните 25 години, в която са вложени милиарди левове, но без адекватен ефект за икономиката на страната. До този извод стигат учени от Икономическия институт към БАН, които в годишния си доклад за 2015 г. изследват състоянието на селското стопанство и неговата роля за българската икономика. Статистиката е доста стряскаща, сравнявайки размера на брутната стойност, внесена от селското стопанство в икономиката на страната и милиардите левове, вложени за реформиране на сектора през двете десетилетия.
В същото време приходите на земеделието, животновъдството и горския сектор взети заедно в брутния вътрешен продукт на страната са почти непроменени и през 2001 г., и през 2015 г. Нещо повече, секторът дори е намалил ефективността си. И ако през 2001 г. брутният вътрешен продукт на селския и горски сектор е възлизал на 4 млрд. лева годишно, то през 2008 година тези показатели вървят надолу, падайки до 3 млрд. лв. След плавно покачване към 2015 г. брутният продукт на селското стопанство отново е над 3,8 млрд. лева, без да достигне 4-е милиарда от 2001 г.
В същото време през годините в този сектор са наляти милиарди лева европейски и национални средства. Още за поземлената реформа през 1992-1998 г. са изхарчени над 400 млн. долара от бюджета, като тук не влизат заплатите повече от 300 чиновници, работещи в аграрното министерство по въпросите на земеразделянето, и на повече от 900 служители, работещи в поземлените комисии, се посочва в доклада.
За разлика от другите бивши социалистически страни, където поземлената реформа приключи до 1993 г., в България тя продължи почти до 1998 г., като негативните последици продължават и днес със съдебните дела по нерешени проблеми, посочват икономистите от БАН.
Друг елемент, определящ цената на аграрната политика, е свързан с разходите за издръжка на държавната администрация в сферата на тази политика.
На щат в министерството на земеделието са заети общо над 17 000 човека. В това число не са включени държавните фирми. Такава е например „Напоителни системи” ЕАД, в чиито активи са най-големите язовири и магистрални канали, големи административни сгради в областните градове и т.н. По данни на Министерството на финансите, балансовата стойност на тази държавна фирма надвишава счетоводната стойност на активите на „АЕЦ Козлодуй” ЕАД.
Следователно, това е най-голямата като брой заети лица държавна административна машина към икономическия блок на Министерския съвет на България.
По отношение на бюджетните разходи, МЗХ е с трети по размер бюджет и заема около 25% от средствата, предназначени за финансиране на министерствата.
В същото време нивото на брутната добавена стойност по цени на производител през 8-годишния период на пълноправно членство на страната в ЕС показват ясна тенденция на регрес.
До приемането на страната за пълноправен член на ЕС по линия на предприсъединителните фондове на ЕС и програма САПАРД в аграрната сфера са реализирани проекти за около 6 млрд. лв. След 2007 г. и приемането на страната в ЕС средногодишно по линия на ОСП се усвояват около 2 млрд. лв. (вж. фиг. 4). Очевидно този огромен по размер финансов ресурс няма непосредствено влияние върху БВП, произведен в аграрната сфера.
От 2008 г. се наблюдава свиване и на добавената стойност в селското стопанство. Брутната добавена стойност, изразена в съпоставими цени, като цяло спада. През 2015 г. тя достига нива, които са с 1/4 по-ниски от средните за периода 1998-2006 г. Съответно и делът на селското стопанство в общата БДС спада под 5% за първи път, откакто има статистика за БДС на страната (фиг. 2 и 3).
Въпреки еврофинансирането основният извод, който се налага е, че в аграрния сектор на България протичат парадоксални икономически процеси, които не са характерни за страните от Европейския съюз, както и за страните-членки от Източна и Централна Европа със сходна историческа съдба.
Икономистите от БАН дават и конкретни примери.
Първо: Страната се характеризира с висок дял на силно уедрени стопанства.
През 2007 г. в България използваните площи са между 53-59 млн. дка, а обработваемата земя е 46 млн. дка.
Стопанствата с размери над хиляда декара заемат 78% от използваните земеделски площи със среден размер 6 240 дка. В тази група се включват и стопанства с обработваема земя на един стопанин от 24 300 декара (общо 477 стопани, обработващи 11.6 млн. декара или 38% от обработваемата земя в тази група).
В ЕС средният размер за групата над хиляда дка е 2 500 дка, а стопанства с размери средно 24 000 декара въобще няма.
Дори в САЩ, страната с най-едрото фермерско земеделие, групата на най-доходните стопанства има средни размери под 12 000 дка, или те са 2 пъти по-дребни от българските и заемат едва 16% от ползваните земи.
Второ. Развитие на монокултурно земеделие.
Към 2009 г. няколко юридически свързани лица, регистрирани във фонд "Земеделие", стопанисват 494 664 дка площи, което им позволява да усвоят огромна по размер субсидия. Това води до монокултурно земеделие и отглеждане само на зърнени култури, без традиционните за нашия географски район животни, зеленчуци и плодове.
Трето. Спад в производството на традиционни продукти.
В периода 2007-2013 г. са произведени средногодишно за консумация на човек едва 7% от ябълките, 22% от доматите, 33% от месото и 44% от млякото. Дори зърното, което страната изнася, е едва 78% от консумацията на човек от населението. Останалите 22% са вносни хлебопекарни смеси и тестени изделия.
Както беше споменато, в България 1.5% от всички регистрирани стопанства обработват 82% от земята. В тях са концентрирани основните финансови ресурси – и като стойност на произведената продукция, и като размер на субсидиите, които получават.
На практика участието на България в общата селскостопанска политика на ЕС показва:
По І стълб – Директни плащания 2007-2013 г. (75% от субсидията е получена от 3700 физически и юридически лица, които на практика представяват 100 свързани лица).
По ІІ стълб – Развитие на селските райони (от 3242 млн. евро са усвоени около 2609 млн. евро, от тях 67% са усвоени от 100-те свързани лица).
Тези деформации очертават няколко трайни тенденции за последните 20 години:
• концентрация на земята и капитала;
• оформяне на монопол при арендуването на земеделската земя;
• прекъсната връзка между земеделските производители и потребителите;
• инвазия на мултинационални търговски вериги;
• западащо животновъдство, овощарство, зеленчукопроизводство;
• производство на продукция с ниско ниво на добавена стойност, основно зърно и други суровини;
• почти напълно преустановено производство на традиционни български храни;
• липса на интегриране на земеделското производство и производството на храни с туризма като приоритетен отрасъл.
Опростеният отговор е, че това е резултат от ОСП на ЕС и начина на организация и регламентиране на директните плащания по І стълб.
Това наистина е логичният отговор, защото ако за зърнопроизводството 20 лв. на един дка (средният размер на субсидията на 1 дка земеделска земя) съставлява около 30% от производствените разходи, то при зеленчукопроизводството, овощарството и лозарството тази сума не надвишава 1-2% от разходите за производство.
Така практически европейската субсидия се превръща в икономически стимул за производство на интензивни култури – зърнени и технически, при огромна концентрация на земята и капитала.
Тук обаче е необходимо да се изтъкне, че ОСП описва само рамката на общите цели, правилата и инструментите на политиката, а останалото е въпрос на национална политика, вместена в тази широка рамка.
Във всички страни на ЕС, където се прилага системата на „Единно плащане на единица обработваема земя“, с изключение на България и Чехия, се прилага модулация на размера на субсидията. Това е механизъм, при който след определени размери на земеползване субсидията на единица площ се намалява, а над определен размер въобще не се изплаща. Например, в Германия субсидията на единица площ се изплаща по следната схема:
• до 500 дка – 100%;
• от 500 до 1000 дка – 80%
• от 1000 до 3000 дка – 60%
• над 3000 дка – не се плаща субсидия.
В Чехия няма модулация според размера, защото там основна стопанска форма е модернизираната кооперация, която е с големи размери, докато в България политиката е насочена към стимулиране на едрите арендни стопанства или на практика към монополистични структури в земеползването.
В повечето от старите членки на ЕС системата на единно плащане на единица обработваема земя не се прилага, а земеделието се субсидира на база стопанство в зависимост от наличие на животновъдство и други земеделски производства с по-голям дял на добавената стойност.
Следователно, в България е избран модел на прилагане на ОСП, в резултат от който се наруши традиционната за България структура на земеделското производство.
Този избор може да се илюстрира с историческата реалност на земеделието в България преди 30 години.
През 1987 г. България произвежда годишно над 10 млн. т зърно, което нарежда страната между 20-те водещи аграрни страни в света. Въпросът е защо през този период България изнася не повече от 450 хил. т, а днес, когато произведеното зърно не надвишава 4.5 млн. т, над 2 млн. т от тях е износ?
Опростеният отговор, който всички специалисти и хора на село знаят, е, че от зърното се произвежда фураж, с фуража се хранят животни, от животните се произвежда мляко и месо, а от млякото и месото се произвеждат млечни и месни произведения.
Голяма част от тези продукти, освен че осигуряваха рационалното хранене на българина, отиваха за износ не само по линия на СИВ, но и в Западна Европа
(т.нар. Стара Европа) и в много други страни от целия свят. Немалка част от тази продукция отиваше в чинията на туристите по нашето Черноморие и планинските курорти. Тази сложна верига може да се изрази икономически с един показател – добавена или новосъздадена стойност.
През 2015 г. страната е 10-та в Европа по износ на зърно.Според данните на НСИ, България изнася зърно главно за страните от Европейския съюз.
Нашето зърно е нискоглутеново и е изключително ценно за арабските страни поради спецификата на произвеждания там хляб. Износителите за тези страни са фирми, регистрирани предимно в Европа. Техните адреси са в Женева, Париж, Лондон. Това са фирми, които не притежават складове, товарни автомобили или търговски кораби.
Тяхната дейност се изчерпва с логистика. Те купуват от нас и продават на арабските страни само по документи. Въпросът е защо ние и арабските ни партньори не можем сами да организираме търговския процес, а трябва да ползваме логистика на трети лица?
Това е пазар, на който страната някога изнасяше големи количества живи животни, месни и млечни продукти, зеленчукови консерви и други продукти с
висок дял на добавената стойност, значително по-голям от този на зърното.
Когато зърното се преработи в брашно добавената стойност е почти два пъти по-висока отколкото в произведеното и изнесено като суровина зърно. За съжаление страната почти не изнася брашно. Следователно се губи добавена стойност.
Ако това брашно бъде преработено в хляб, хлебни и други тестени изделия, добавената стойност нараства значително (2.2 пъти). Ако се произведе фураж – над 3 пъти. Ако с този фураж се хранят животни, ще се произведе мляко и месо, чиято добавена стойност е почти 9 пъти по-голяма от тази на зърното, което се изнася.
Ако се преработи произведеното мляко и месо в млечни и месни продукти, добавената стойност нараства близо 13 пъти. Ако тази продукция, или поне част от нея, се поднесе в чинията на туриста, добавената стойност ще е 20 пъти повече от стойността на суровината в началото на веригата – зърното.
Влияние върху добавената стойност на крайната продукция оказва не само зърното. Факторите са много – технологиите, другите отрасли и т.н. Точно заради тях ефектът би бил още по-голям, ако се изпълни докрай математическият модел за изчисляване на добавената стойност. Този ефект е приблизително 1.5-2.5 млрд. лв. добавена стойност ежегодно.
За съжаление, ефектът не се състои само в добавената стойност.
Освен добавена стойност България и българите губят и около 200 000 работни места в преработката на зърното от суровина до краен продукт.
Следователно, за периода, в който България е член на ЕС, теоретично с модела на свръхедро, монокултурно земеделие в сравнение с модела на традиционното българско производство страната губи около 10 млрд. лв. добавена стойност и около 500 000 работни места (условно целогодишно заети)!
Учените от БАН дават и препоръки, насочени за преодоляване на натрупаните диспропорции.
1. Необходими са реформи, които да възстановят традиционните производства като база за реализация на големия природно-географски потенциал и конкурентните предимства на българското земеделие за постигане на реален икономически растеж.
2. Схемите на ОСП на ЕС в България трябва да бъдат преформатирани към прилагане на по-добри инструменти и практики: схема за преразпределително плащане, въвеждане на прогресивно намаление на плащанията, схеми за обвързване на производството с директната подкрепа, специални преференции за младите фермери, отпускане на директни плащания само на активни фермери и т.н.
3. Стимулиране на производството на храни с висока добавена стойност, т.е. предлагане на скъпи храни, с което българското земеделие може да бъде конкурентоспособно.
4. Структурната политика в земеделието трябва да подкрепи приоритетно създаването на широк сектор от жизнени фамилни стопанства като основа за устойчиво производство. Такава политика не само ще създаде предпоставки за стабилизиране на земеделското производство, но и ще допринесе за развитие на селските райони.
Тези схематично представени изводи и препоръки по отношение на аграрната политика на Република България за засилване на ролята на аграрния сектор за икономическото развитие на страната правят актуална дискусията за бъдещата й аграрна политика в контекста на глобалното развитие в дългосрочен план.
Въпросът е много по-дълбок – какъв ще бъде моделът на аграрната политика през следващите десетилетия в България и каква структура ще придобие отрасълът земеделие и производство на храни?
Учените препоръчват и така наречения модел на „Средиземноморска диета".
Първо. От тази диета произтича изискването за консумация на пресни зеленчуци, от местни сортове. Това предполага развитие на зеленчукопроизводство, териториално разположено непосредствено около големите консумативни центрове. Изисква се и конвенционален тип производство, осигуряващо сезонни зеленчуци, а през сезоните, в които те не могат да се произведат по традиционните технологии – съответно съхранение, консервиране или преработка по традиционни методи.
Традиционните местни зеленчуци изискват и друг тип търговия – създаване на пазари и хранителни вериги на къси разстояния от местни производители.
Второ. Месото и млякото също трябва да са преди всичко пресни, само охладени при минимална първична обработка, без химически и други нетрадиционни методи. Превес се дава на птичето месо и месото от дребен рогат добитък.
Млечните и месните продукти като правило трябва да са произведени от мляко и месо, добити в непосредствена близост до преработвателя, както и да са от местни породи животни.
Има и изисквания при хранене на животните да преобладават естествените фуражи, свободно отглеждани животни, при превес на естествената паша на съответната територия. Всичко това отново изисква друг тип организация и структура на производството и търговията.
Трето. Очевидно се смесват две икономически, иначе самостоятелни политики: Аграрната и Продоволствената политика
Проблемите на продоволствената политика на България, Европа и света са
обект на няколко десетилетия изследвания в БАН, и в ИИИ при БАН. Като продоволствената политика става водеща при „Средиземноморската диета“ и е определяща за аграрната политика.
Четвърто. Моделът „Средиземноморска диета“ не може да се развива и да бъде ефективен, ако не се основава на постиженията на науката и техническия прогрес. Задължително е обаче да се изключат ГМО технологиите, химическите методи и другите инструменти с недоказана безвредност за човека и природната екологична система. Но в същото време трябва да се подчертае, че без развитие и използване на постиженията на съвременната генетика и химия и на другите природни науки няма как да се съхранят традиционните храни и производствените методи!
Пето. Производството на „биохрани“ е част от модела „Средиземноморска диета“. Но не всички храни в този модел са био, защото повечето от тях са произведени по конвенционални методи. В случая е важно, че в Средиземноморската зона, където географски е и България, все още преобладават екологично чисти територии. Това дава на България безспорни предимства в производството на скъпи храни!
В чист вид нито една държава в света няма само един модел на развитие на аграрната сфера. В САЩ, Канада, страните от Латинска Америка преобладава свръхинтензивен модел на индустриално или по-точно свръхинтензивно постиндустриално производство на храни.
Китай също се ориентира към този модел на структуриране на аграрната сфера. В Европа и в ЕС моделът е по-скоро смесен.
Следователно, България би трябвало да се стреми към изграждане на модел на „Средиземноморска диета“ за организацията на производството и търговията с храни. Това обаче не може да бъде самостоятелно решение извън общата стратегия за развитие на другите сектори на икономиката и на България, се посочва в икономическия доклад на БАН.
