Изпей ми Песента на смъртта!

„Аз съм Яджван Мехмет Кючук* от село Караманите, общ. Вълчидол, обл. Варненска. Имаме договор с Държавен фонд „Земеделие” за отпускане на финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери”. Договорът е на името на съпругата ми Фиданка Северинова Кючук от същото село.

Получихме първия транш от договора в размер на 24 460 лв. и имахме бизнесплан за изпълнение. Оказа се, че сме пропуснали да видим, че има поставен срок за изпълнение на бизнесплана. Какво да се прави, ние сме животновъди, малко неграмотни хора сме, в смисъл, че цял живот много малко сме работили с разни документи. И така, оказа се, че сме изтървали срока за второ плащане и не сме готови с бизнесплана. Очаквахме да ни дойдат на проверка и да ни напътят, да ни информират как да постъпим по-нататък.

До ден днешен никой не е дошъл за проверка. Просто като гръм от ясно небе ни пристигна писмо за доброволно изпълнение за връщане на парите. Веднага на другия ден със супругата ми отидохме във Варна в областната дирекция „Земеделие” при директора. Питаме го „Защо стана така?”, а той ни отговори, че не било негово задължение да ни информира, че сме били длъжни да знаем и пр. и пр. и така изтървахме срока за второто плащане. А сега отгоре на всичко ни искат да връщаме и парите. Ние не сме в състояние да върнем тези пари. Както казах, от фонда взехме малко повече от 24 хил. лв., ние вложихме още 100 хиляди. Започнахме със 100 овце, направихме ги 300. Не мислете, че ни остава на двамата много време и документи да изучаваме. Разширихме и кошарата, направихме много други неща. Остава ни само да изградим по проекта торохранилището, но с неговото изграждане се забавихме, затова не сме правили постъпки и за второто плащане. И никой не ни е казал, че трябва да направим един анекс, с който да удължим договора с една година. Просто не сме информирани. Не сме единствени.

Като нашия случай в областната дирекция „Земеделие” във Варна има цяла папка. Директорът на фонда вдига рамене – нищо не можело да се направи, че са пуснали тези заповеди за доброволно изпълнение. Искам да кажа още нещо. Преди да стартират тези програми през 2006 година ходихме на събрание и там научихме за тях. Ние с жена ми от малки се занимаваме с животни и решихме да тръгнем с тази програма.

Преди да тръгне програмата искахме да направим замянка със земи извън регулацията на селището, където да постоим кошари. Имах отначало 6 дка място, където да построя кошарите, казаха ми от службите, че не може да се разпарцелява и ми предложиха 21 дка, срещу които да дам 35 дка земеделска земя. Купихме 35 дка земи, оправихме всички документи в Добрич - тогава за тази работа с документите ми взеха 650 лв., писахме и в Министерството на земеделието и сме подали документити. Но досега нямаме никакъв отговор.

Ние искаме да построим кошари, не искаме да строим хотели и ресторанти. Никой не ни обръща внимание. Наложи се вкъщи, в селото да гледаме животните. Получава се неудобство - животните блеят, мърсят - все пак животни са. Имаме комшии, свестни хора са, никой не е подал оплакване срещу нас, но все пак не ми е удобно от тях. А искахме да направим нещо хубаво, нещо европейско. Навремето там, където исках да строя, имаше кошари, хубав асфалтов път, можеше да се направи нещо, но нямаме никакъв резултат от усилията ни да се преборим за това. Искам да споделя още едно нещо. Преди години в селото имаше девет стада млечни овце. Знам го, защото цял живот все с животновъдство съм се занимавал. За тези стада имахме пасища. Минавахме спокойно от там, там пасяхме животните. Но година след година тези пасища бяха изорани от местната кооперация.

В момента пасища нямаме, няма къде да пасем овцете. Водим ги на 9 км от селото в гората - никой не обръща внимание на тези ни затруднения. Изораха си хората земите с пасищата, нас никой не ни е питал дали сме дали съгласието си, повтарям, на нас никой не ни обръща внимание. С жена ми гледаме животни, друга издръжка нямаме. Имаме две деца - дъщерята е студентка в Плевен, първа година медицина, синът ще кандидатства за студент във военоморското във Варна. Правим всичко да ги издържаме. За съжаление работите ни не вървят. Няма кой да ни помогне...”
ДОПЪЛНЕНИЕ НА РЕДАКТОРА: Днешният чиновник, същият, който съсипва живота на Яджван, не прилича на някогашните гоголеви герои Акакий Акакиевич от „Шинел” и Хлестаков от „Ревизор”. Той не е нито скромният - да не кажем нещастен - човечец Акакий, който намира радост единствено в това да си върши съвестно всекидневните задължения, да преписва документи цял живот и едва ли не да се опиянява от това. Той не е и хитрият мошеник Хлестаков от „Ревизор”. Не днешният чиновник е много по-възвишен, той е истинско дете на своето време и най-вече донякъде е дете на своето правителство.

Но той не обича твърде много и правителството, защото вечно е недоволен от него. Според него трудът му е недооценен и той работи толкова, на колкото се оценява сам. Днешният чиновник не е сополивият мърльо Акакий с протрития шинел. Не, често той е млад, елегантен, с добро образование (може да е и хубаво маце, с извинение за израза). Може да е и начетен, но ако е начетен, то няма да е, за да може да върши добре работата си. Тя е злото, което пречи на таланта му да процъфти.

Преди няколко месеца имах потресаващ разговор с млада чиновничка - при това доста интелигентна и хубава в допълнение - от МЗХ. Попитах я за нещо и тя ми отговори: „А, аз бях до тук, от тук нататък са началниците ми.”. „Е как... това не Ви ли трябва в работата Ви?”. „За толкова пари, толкова знания, ако ми плащат повече, ще знам повече.” Замислих се. Може и да е права. Тя ще бачка, ще си върши съвестно работата, но е твърде малка, за да се добере до хубаво парче от баницата. Баницата е за началника. Той може да е умен, талантлив, знаещ, но може да е и някой тъп задник. Освен това той е с партийна подкрепа, как иначе тъпунгел ще става началник.

Чиновникът е животно, което се интересува само от собствените си интереси. Той знае, че в днешното динамично време не може да е сигурен до живот.. Днес правителствата падат като напръскани с мухозол мухи, всяко ново води нови чиновници, гладни за... за служба, разбира се, не за работа. Защото всеки се надява, както е чувал че говори опитът на предшествениците му, да сложи нещо в джоба извън служебните задължения.

В противен случай той няма да си мръдне пръста, него въобще не го интересува съдбата на бай Иван или пък на Яджван. Политиката на държавата - извинете, но това звучи несериозно... а Европейския съюз, е, хайде стига, това пък вече звучи смехотворно. Сериозен е единствено джобът ми. Нека не се впускаме повече в социално-психологическия портрет на чиновника - има си хора да изучават и това (макар и да не го правят). Ние гледаме фактите. А те ясно говорят, че като се бойкотира един човек, производител, бойкотира се и държавата. Най-точното определение е късогледство. Който не вижда днешния ден е сляп за утрешния (това е перифраза на бившия президент на Германия Рихард фон Вайцзекер).

Когато съсипваме съдбата на един човек, ние унищожаваме и децата му, учим ги на омраза към държавата. А несправедливостта, пренебрежението, те раждат омраза. Когато си обиден, лесно палиш фитила на бомбата или натискаш спусъка. Няма невинни, всички са виновни. Стана дума, че във Варненско има над 50 подобни случая с млади фермери, което означава, че е заплашена съдбата на над 1000 млади български фермери. Те не искат нищо, освен да работят, да произвеждат, да са полезни за себе си и за обществото. Интересно, никой ли не вижда обречеността на българското земеделие. То вече чува Песента на смъртта.**

Конкретно за случая: Българският фермер е залят от документи, от терминология, които не е и сънувал доскоро, че съществуват. И нормален човек трудно се оправя в такава ситуация, лесно може да сгреши. Тук е мястото на държавния чиновник, който да му помогне. Но тук е и мястота на браншовата организация, на съюза или асоциацията, които разполагат със специалисти и могат да помогнат. Ама хайде, за България това е все от сферата на ненаучната фантастика!***

[B%]*В публикацията почти без никакви поправки е запазен стилът на оригиналното писмо на автора
** Песента на смъртта е мелодията на хармониката от филма „Имало едно време на Запад”
*** Все пак накрая се извинявам на онези съвестни и почтени чиновници, които знаят, могат и си вършат работата в полза на отделния човек и на обществото. За съжаление, не те са мнозинството[%B]