Субсидии без фермери - нещо като нищо на света

Европейските субсидии са тема, която ако бъде разровена, ще започне да смърди. Субсидиите за земеделието са спорна тема, която засяга не само производителите на аграрна продукция, а цялото общество.

Да се замислим само върху един факт – той едва ли е най-показателен, но е факт, с който се сблъскваме всекидневно.

Отиваме на пазара. Къде са субсидираните български плодове и зеленчуци? Няма ги. Вместо тях от всеки тезгях ни се усмихват красиви чуждестранни праскови, ябълки, грозде, домати, краставици и пр. и пр. Красиви и безвкусни.

Децата и внуците ни едва ли ще опитат някога през живота си истински вкусни и ароматни български плодове и зеленчуци. С това ще трябва да се примирим. А за чуждите? Разни там турци, македонци, гърци, испанци, италианци, китайци толкова ли са по-добри от нас?

Едва ли някой от нас не е чувал следните думи: „Пак ли този гаден и лют китайски чесън си купил. А тези моркови от Турция да не би да се по-хубави от нашите? Да не би на пазара да нямаше български праскови, ами си донесъл гръцки, спупих си долното чене, като поисках да си хапна една. Ами пиперът? Уж е нашенски сорт, ама не е съвсем, отгледан е в Турция. За какво им даваме на тези селяни субсидии, а ядем чужди боклуци?”.

Спомня ли си някой столичанин, как като деца ни водеха на ученически бригади да вадим моркови край с. Долни Богров или край резиденция „Врана”. Софийското поле изхранваше почти 90 на сто страната с моркови.

А след морковите във „Враня” (така му казват шопите) дойде един, който много обичаше творчеството на Любен Каравелов и наум навярно си е тананикал „Хубава- а си мо-оя горо...”. Но не той премахна морковите и не той остави добре поддържаните градини да се превърнат в пустош, в дива степ. Сториха го всички правителства след 1990 г. досега.

Българската наука я докара до там, че разни неграмотници започнаха да наричат научните работници „феодални (вместо синодални) старци”. Забравихме, че навремето холандците идваха у нас да крадат семена от сортовете на акад. Христо Даскалов, прочутият селекционер на домати.

Днес внасяме семена за домати от Холандия. И джвакаме каучук. А що се отнася до науката ни, тя наистина спи под прокъсания юрган на безпаричието и безперспективността.

След 1992 г. настъпи Голямата промяна в българското земеделие. Дойдоха дните на ликвидацията. Самата ликвидация бе не икономически, а политически акт. И от тук дойде Великата грешка. „Ще ликвидираме ТКЗС-тата, за да ликвидираме комунизма - казваха лидерите на СДС тогава, - Ще върнем земята в реални граници, селянинът ще забогатее и ще живее щастливо.” Днес виждаме, че всичко това са пълни щуротии. Яхваш знамето на утопизма и давай да трошим! Щуротии, защото всичко бе извършено с революционен плам. Без много-много да се мисли какво да построим на мястото на прогнилата система. И революцията, както обикновено, изяде главите на децата си.

За съжаление и до днес продължава да ръфа пооглозганите кости на българските земеделски производители, на фермерите.

Макар че у нас фермерите са малцина

Но нека не избързваме.

Какво се случи след ликвидацията? Създадоха се основно две прослойки – на големите арендатори и на дребните собственици. Революционерите-реформатори (звучи като оксиморон – нещо като дървен камък или близката далечина) бяха изпуснали от вниманието си един дребен факт – 40 години на т. нар. социализъм бяха унищожили любовта на българския народ към земята. Тази любов беше тъпкана, мачкана, хвърлена в тоалетната чиния на новопръкналия се гражданин (бивш селянин, но вече пролетарий, временен, разбира се, но вечен маргинал) и за да не му мирише мършата, т.е. любовта към земята, бе пусната водата от тоалетното казанче.

Т. нар. реформа в земеделието бе извършена дивашки неграмотно – желаното се приемаше за реалност. Дядо и баба получиха кравичка. Няколкото декара наследствена земя – понеже нямаха нито сили, нито с какво да я обработват, дадоха на местната орсовка (брех, май позабравихме това име). Край на комунизма!

След като видяха, че крава не се гледа тъй лесно – трябва сенце, люцерна, паша, ярмица (за смески с витамини и минерални добавки не говорим въобще), трябват си грижи с една дума, баба и дядо дотътриха изпосталялата животинка до вратата на касапина. Днес те не са вече между живите, но наследниците им лапат сухо мляко с палмово масло. Е, по-богатите се добират и до млекце.

На село се върнаха някои позакъсали граждани – старшинки от съкращаващата, т.е. от оптимизиращата личния си състав армия, работници от технологичните сметища, наречени заводи, гордостта на нацията. То имаше и някои неща, с които бихме могли да се гордеем и днес, но те бидоха изпокрадени. Всичко, което беше ценно, изчезна. И никой не видя кой стори това, с изключение на омърлушените гарги, накацали по дърветата на заводските дворове. „Я, казаха си гаргите, вчера вкараха тези неща с музика и речи, а днес ги изкарват тихичко. Интересно, къде ли пък ги отнасят?”

Зърнопроизводството бе поето главно от професионалисти. Любителите отпаднаха един по един. Но зеленчукопроизводството и обощарството – гордостта на българското земеделие, попаднаха главно в ръцете на хора, които почти хал-хабер си нямаха от занаята. Казахме главно, защото и тук има професионалисти, които не отстъпват по нищо на най-добрите прозводители на плодове и зеленчуци в света. Но те са малко и не могат да наложат стила си на работа, на мислене сред останалите. А останалите са отрудени хорица, които се мъчат нещо да направят, но се въртят в омагьосан кръг. Те са изоставени на произвола на съдбата.

Същото е и в животновъдството. Корави жени и мъжаги гледат по няколко – някои са стигнали и до няколко десетки – крави, овце. Резултатите от труда им обаче попадат в лапите на печени играчи, които дори имат нахалството да се пишат и за техни спасители. Някои си направиха модерни преработвателни предприятия. Бе сторено всичко възможно те да бъдат унищожени. Да живей частният монопол! И не си правете илюзии, че всичко това е ставало зад гърба на управляващите от всички секти
(секти са, да не би да са нещо друго?) в продължение на 20 години. Ставало е с тяхното активно участие или със затваряне на очи. Че какво може да даде беднякът или дори средният производител за издръжка на партийния апарат, за пропаганда и агитация и пр.? Трохи. А трохи не са необходими, необходими са големи залъци.

Навремето вождът на световния пролетариат др. Ленин изказал една доста умна приказка: „Не слушайте кой какво ви говори, а помислете на кого е изгодно!”. На кого беше изгодно да не се създаде истинско фермерство у нас? Помислете сами, примерите са около вас. Ако имаше истински фермери, обединени в кооперативи така, както е в цяла Европа, щеше ли да го има днес частният монопол в млеко- и месопреработката, във винопроизводството, в консервната промишленост и пр.?

Сега е време да се замислим защо не бе създадено истинско фермерство в България. Защото фермерите имат общи интереси и се обединяват. А стопаните с двеста и с две крави имат различни интереси, те дори се обвиняват взаимно в нелоялна конкуренция. Е, посъбираха се по-миналата година пред служебния вход на МЗХ, повикаха си и продължиха да се роят разни там съюзчета и асоциациики. И стават все по-лесни за манипулиране.

Ако бяха истински фермери, нямаше да плачат толкова, че нямат вечно пари. Те парите никога не стигат, дори западните животновъди се оплакват, макар и да получават много повече от нашите. Но едно е да гледаш сто крави и да обработваш 3000 дка земя, за която да получаваш субсидии, друго е да си плашаш всичко. Да бе, вярно, че преди години и житцето беше по-евтинко – ще си го купуваме. Не ми стигат кравите, ами и трактор да карам, да ора и сея. Че, купи си тогава фуража, но с какво? С жалките стотинки, които ти дават за литър мляко ли? Субсидии ще взимат онези батковци с многото земя. Но нека изясним проблема, а не да генерализираме.

Вярно е, че нашите големи арендатори не взимат малко пари. Но да не завиждаме на тези пари. Арендаторът рискува, защото произвежда. Добрият арендатор иска да произвежда повече и по-добра продукция и затова е принуден да прави големи разходи. Ама, купували си джипове. Е, ферарита ли да купуват и да обикалят с тях нивите?

Има обаче и друга категория „производители”. Сред тях са и разните фондове, които усилено купуват или наемат земеделски земи. Кой им е истинският собственик, никой не знае (някои знаят, но си траят, нали и те трябва да си натопят човките). Тези лъжепроизводители гледат най-много земи, те получават най-големи субсидии. Но те никога не са и помисляли да стават истински производители и да обработват земята така, че да получат от нея продукция. На тях им трябват субсидиите. Хоп, мине една браничка, щрак от Космоса – браво. След това мине сеялка и хвърли тук-таме по някое зрънце, позеленее тук-там нивата, щрак от Космоса – ето ти парите, момче, браво на теб! Браво, я! Разходи почти никакви, субсидиите някакви.

Този пладнешки грабеж за сметка на българските земеделски земи е добър повод за надигането на още една вълна от изселници от селата. Но това не са способните, предприемчивите хора от село – те си стоят там и произвеждат. Към градовете се насочва неуспялото на село, това са тези, които никога няма да съумеят да станат и граждани, защото никога не са били и истински селяни. Те ще се чудят какво да правят в града, ще пият по цял ден едно кафе в гаража-кръчма ще си изхвърлят боклука от балконите, както преди това са го хрърляли на селското сметище което по правило е учредено на брега на някоя бивша чиста река. Работа? Каква ти работа за човек, който, както се казва, толкова години не се е научил да раздели сламата на две магарета.

Сега кризата – по всяка вероятност (можем само да предполагаме - кой днес се задълбочава в такива социални явления, социолозите измерват рейтинга на политиците, това е значително по-лесно) – тласка мнозина да се завръщат на село, да си искат земите и да правят жалки опити да ги обработват. Цвък – в средата на нивата, където е собствеността му в реални граници. И като види, че работите не са толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед, го удрят на молба. Местният арендатор е принуден да започне да обработва нивите, да ги третира с хербициди, защото има опасност от тях да плъпнат болести и неприятели. Пей, сърце! Ако имаше фермерство у нас, това не можеше да се случи.

Преди известно време стана ясно, че румънските земеделски производители са получили повече пари под формата на национални доплащания, отколкото като евросубсидии. За нашите хора това е немислимо. Това не пречи правителството да застане зад гърба на производителите и да заяви, че ще иска изравняване на субсидиите с парите, които получават фермерите от старите страни членки. В това няма нищо ангажиращо, защото само наивниците не знаят, че това може да се случи само в предварително уговорените срокове. Ние обаче сме зад нашите фермери и всички го видяха.

За край още един парадокс – ние сме получили по-малко пари, отколкото сме внесли в евробюджета. Да, не можем да усвояваме средствата, които Европа ни отпуска. Да, не могат баба и дядо с двете крави да правят проекти. Проекти правят фермерите, а тях почти ги няма.

Двадесет години нашите пишман ерери (революционер-реформатори) не можаха да разберат, че да се прави истинска пазарна икономика е по-трудно, отколкото да намериш приликите между комунизма и фашизма. Нейсе, запуши я! Напред към сияйните върхове на капитализма!/Владимир Рупов, в. Гласът на фермера