Рис, връщай се пак у нас!

Рисът е шарел по нашите земи още в праисторическо време. Доказва го лявата част от долната челюст, намерена от археолога-палеонтолог Рафаил Попов при разкопки на Деневата могила край с. Сламаново, Шуменско през 1915 г. През втората половина на миналото и до тридесетте години на миналото столетие рисове имало в Рила, в Средна и Източна Стара планина.

Д-р Нено Атанасов пише за 26 отстреляни риса между 1862 и 1935 г. в съобщение, публикувано във в. “Зора” на 4 април 1935 г. Селянин от съседно на Мелник село пък заварил рис в кокошарника си на 20.III.1935 г. през нощта и го убил с тояга. За последен път рис е бил видян в Лозенската планина през 1899 година. През февруари е бил убит един рис над манастира край с. Герман, а през декември ловци са изпуснали друг в местността Урвич. В Стара планина последният рис е бил отстрелян през 1902 година във Върбишкия Балкан, а в Странджа – през 1930 г. Съдейки по библиографската справка само в периода между 1880 и 1962 г. 28 автори се препират по казуса дали рисът у нас е изчезнал. Покойният Николай Боев до последно не можа да погребе риса. До края на живота си той вярвяше на негови познати, че в еди-коя си планина са били открити следи от рис. Уви!

Колкото и да ни се иска, рисът е покойник в нашата фауна. В списъка на бозайниците ни името му е обградено с траурно каре. В Червената книга на Република България четем: “Изчезнал вид, включен в застрашените бозайници в Европа”. Това не пречи на някои автори да го съживяват. През лятото на 1952 г. инж. лесовъдът Сава Стоименов разказал пред колеги, че му се мярнал рис в Странджа на 30 км от турската граница. През 1941 г. рис пък бил убит в резервата “Парангалица” в Рила. Но и тези най-късни информации гърмят от оптимизъм. Последното “изхвърляне” за риса се появи в брой 4 (38) на в. “На слука” от 25.II.-11.III. 1993 г. от Н.Русков.

Дългогодишният му приятел ловецът Георги Мирчев от гара Елин Пелин бил видял рис в землището на село Белица, Ихтиманско. “Познавам го и гарантирам, че ми е казал истината”, твърди авторът. Друг ловец пък, председателят на дружината в гара Елин Пелин, споделил с Георги Мирчев, че една вечер пред колата му в землището на село Крушовица, Елинпелинско, се е показало подобно животно. Или както се казва: “Аферим и наслука, г-да информатори!” Вещи рисопознавачи втълпяват, че на Балканския полуостров шарят около 300-350 риса. От тях около 75 са в Албания, а най-много са в Македония. В Румъния са преброени около 1200, а общо в Европа (без Русия) – били около 3000. Откъде този небивал интерес към една найобикновена хищна котка?

Ареалът на горския рис (Лункс линкс) се шири от Карпатите и полския резерват Беловежка пуста, и от Северногерманския лес и горите на Скандинавия през европейския и азиатски Сибир, та чак до тундрата, а на изток до Северна Монголия, Тибет, Китай и на юг до Хималаите. По-едър е от лисица и чакал и тежи 13-14 кг. Лапите му са котешки, но едри и мъхести. На ушите му стърчат като изтънени островърхи четчици два космени кичура. От двете страни на бузите му козината е пухкаво удължена с внушителни бакембарди. По-пъстри са южните рисове, например кавказките. Те са с по-жълтеникаворъждив оттенък. Какъв е бил нашият рис? За съжаление нямаме нито един екземпляр от български рис - нито косъмче от него. Единственият препарат се е съхранявал в сбирката на Софийския университет. Когато акад. Буреш е пожелал да изследва черепа му, се оказало, че той е от... домашна коза. Трябва ли да упрекваме в „научна недобросъвестност” добрият наш стар зоолог Г.КХристович (и председател на ловната организация!)? Разбира се, не. Той доброжелателски е искал да запази като научна драгоценност отделно неговия череп (за допълнителни научни изследвания). Но по време на бомбардировките един развилнял се пожар унищожава цялата университетска зоологическа колекция. И ни от кожата на последния български рис, ни от черепа му не остава помен. Но защо пухеният красавец не е кацнал на мушката на нито една пушка? Да се опитаме да поразсъждаваме. Рисът е шавлив самотник, живеещ 5-10 години. Ловният му район е от 80100 до 450 квадратни километра. Не напуска тихите и спокойни стари вековни гори.
Къде ги сега у нас? Всяка горска педя е заета от човека с триона и брадвата. Дори да се е укрила някоя популация в клековата зона на Рила и Пирин, тя не би могла да оцелее. През зимата, преследвайки едрия дивеч, рисовете биха слезли в средния планински пояс. А там през това време се ловува на сърни и диви свине. От зорките очи на ловците нищо не убягва. В снега ще останат остатъци от изядени животни. Тезата за рисовата невидимост заслужава повече внимание. Женските зачеват през февруари-март и излизат привечер на лов, прибират се преди зазоряване. Нощем кой да ги види? А ако се появят наблюдатели в района, рисът емигрира. Изчислено е, че налягането на стъпалото му на 1 см2 е до 60 грама, т. е. почти 3 пъти по-малко, отколкото при котките.

С тези лапи той ходи безшумно по пухкав петдесетсантиметров сняг, но нагази ли в дълбока пряспа затъва и умира. Пита се: защо нито един ловец не е открил дори един мъртъв екземпляр? Остава ни вторият шанс. Рисът е навлязъл у нас от Македония и Косово, от Словения или от Карпатите и ловците не са го забелязали. Възможно ли е това? Теоретично – да, практически – не.

За да стигне до Елинпелинско и Ихтиманско рисът трябва да премине десетки на-селени места. Дори да остане “сух” през пълноводните реки и високите алпийските хребети, автомобилните пътища и глада, дългата ръка на ловеца едва ли ще му подпечата входната виза. Рисът мърша не яде, а хруска плячка, която с няколко скока улавя. Изпусне ли я, не я преследва. Това го сваля от пиедестала на крайно озверен и кръвожаден хищник. Добър регулатор е на лисиците и язовците. По тази точка може да бъде верен помощник на ловците. Боледува от бяс, но в леката паралитична форма, която не е страшна. Тези качества го правят предпочитан гост на “всяка трапеза”. Той е все пак един котешки вид. Като писана налита на валериан. А това може да ни помогне да открием следите му. В момента биолози и еколози са изпаднали в непонятна тръпка, че рисът е преминал у нас от македонската популация, евентуално - от южнокарпатската, и го обявяват едва ли не за завърнал се вид. Но това са илюзии.

Вярно - 100-150 риса в Рила или Средна Стара планина биха подобрили функционирането на природните екосистеми. Реаклиматизацията на риса у нас обаче звучи като разказ от Рей Бредбъри. Да се разсели успешно един вид трябва да са се запазили типичните му местообитания. А при нас те отдавна не съществуват. Дотогава? Остава ни да се радваме на новороденото отрочерисче от Екатерининбургските майка и баща Деси и Арес в столичния зоопарк. Семейството ще ни напомня, че и рисът е бил някога у нас.

Допълнение на редактора: През 1982 г. ловци от Рибарица съобщиха, че в резервата Царичина се е появил рис и унищожава сърните. С Жеко Спиридонов от Научния координационен център за опазване на околната среда при БАН, д-р Васил Иванов, зам. директор на Софийския зоопарк и със сина на покойния вече чичо Кольо Боев (той беше нещо като духовен баща на всички нас, които се занимавахме със защита на природата) – не си спомням вече името му, и аз, редактор от в. „Отечествен фронт”, който водеше рубриката „Червена книга на в. „Отечествен фронт” два дни обикаляхме дебрите на Балкана, за да се уверим, че това не е рис, а вълк с променено поведение – на моменти той действаше като рис. Защото сърните бяха изгубили част от инстинкта си на самосъхранение. Те не бягаха, бяха прекалено много и зверчето ги убиваше като агнета. Жеко каза на местните ловци да не го отстрелват. И сърните се научиха да се пазят. Хищникът изигра великат си роля на регулатор в природата. Но бяхме много разочаровани. Толкова ни се искаше в България да има пак рисове! А за какво да ги има? За да ги убие някой невеж идиот ли? Вл. Рупов От в. Гласът на фермера