Олимпийският, световен и европейски шампион в класическата борба Георги Мърков е един от звездните възпитаници на някогашния Селскостопански техникум „Петър Богданов“, днес – Професионална гимназия по селско стопанство „Царица Йоанна“. Преди десетина дни той и съучениците му от випуск 1965, който навремето е включвал три паралелки с по 28-30 ученици, се събраха на трогателна среща 60 години след абитуриентския си бал. Избраха за място на срещата любимото училище. А обстановката там, макар и променена, модернизирана, събуди лавина от приятни спомени от едни отминали времена, много по-различни от сегашните.
Георги Мърков с удоволствие и съвсем откровено разказа своята история, свързана със Селскостопанския техникум. В учебното заведение той влязъл с връзки, както сам признава.
„Тогава Селскостопанският техникум беше един от водещите в страната и не можеше в него да учи който поиска – спомня си големият български спортист. – Трудна работа беше да влезеш, защото имаше много желаещи. Ние имахме във випуска съученици от няколко региона в България, даже и чак от Бургас. Един преподавател ми помогна да вляза. Привилегии по онова време ползваха хора с принос към партията, със заслуги за държавата, имаше и тогава политическо влияние, както и сега. Та, с приятелство влязох. Или поне така ми казаха. Подбираха ни по диплома и по биография. Аз съм роден в село Горно Вършило, малко село, знаете. В тамошното училище не се наблягаше много на знанието. Разликата я усетих, когато имах възможност да общувам с ученици и колеги, учили в големите градове. Усещах, че не съм им равностоен. Но това ме караше много да се старая, за да стана като тях. А и в техникума нямаше начин да не учиш и да не се мъчиш!“ – шеговито отбелязва някогашният средношколец.
В онези години всички възпитаници на Селскостопанския техникум живеели на пълен пансион. Нощували в базата на школото, заедно ставали, заедно се хранели, заедно прекарвали целите си дни – като едно семейство. Не само през учебната година, но и по време на така нареченото трудово обучение – едномесечна практика, провеждана всяко лято по време на ваканцията. Вършели всякаква селскостопанска работа, от която техникумът се издържал, а и осигурявал храната за многото си ученици. Едно от най-ценните неща, родили се от този съвместен живот почти през цялата година, били здравите приятелства, доказали се с десетилетията след завършването. Бившите съученици се търсят, правят си срещи за годишнини от бала, планират следващи сбирки и се молят за дълъг живот, за да могат пак да се събират всички заедно, разбира се – в любимото училище.
Георги Мърков разказва още, че в ученическите му години изискванията в техникума били много високи и строги. Децата боготворели учителите, тяхната дума била закон.
„Сега не е така и много жалко! – коментира именитият спортист. – Не знам кой е виновен – дали възпитанието на родителите, дали системата, дали нещо друго. Но тогава и класните, и учителите, и възпитателите за нас бяха всичко! Спомням си нашата възпитателка – Спасова се казваше – никога няма да я забравя. Вече казах, че в началото на мен в училището ми се видя много трудно! Нямах силен успех и не вярвах, че ще се справя. Един ден си събрах багажа. Баща ми ме беше изпратил с едно дървено куфарче, сложих си нещата в него и си тръгнах. Обаче тя ме срещна. Като разбра накъде съм тръгнал, започна да ме разубеждава. Дълго си говорихме и успя да ме накара да се върна. Тя ме спаси, иначе аз бях тръгнал да си ходя и кой знае какво щеше да стане от мен! После тази жена съм я гледал като бог, толкова силно съм я уважавал! Тя имаше прекрасно отношение към всички деца, включително към тези, които родителите им ги бяха оставили в пансиона. Но времената бяха такива. И въпреки трудностите, за нас бяха много хубави! Класната ни пък се казваше Попчева. Беше много строга. Всички я гледахме с почитание. Едновременно я уважавахме, но и се страхувахме от нея. Оценявахме, че е строга, но справедлива. Преподаваше ни по български език и литература. Аз много обичах да чета, всички стихотворения знаех наизуст. Но в правописа не бях от силните – на село кой да ме учи на правопис? Тя много ми помогна. Вече съм с две висши образования и съм професор, но това, което съм го изпуснал в първите години, беше много трудно да се навакса“.
Георги Мърков в продължение на 15 години е бил преподавател по спортна педагогика в Пловдивския университет. Вече не преподава. Но често гостува в университета, където се радва на уважение.
Съветът му към младите хора е да се посветят на нещо смислено – спорта. Не всеки ще стане световен или олимпийски шампион, но всеки спортист възпитава у себе си дисциплина, чувство за отговорност, трудолюбие, необходимо за постигане на високите цели. Другият съвет към младите хора е да държат на образованието си, да бъдат любознателни, да се изграждат като достойни и почтени хора. Във време, когато всеки има толкова лесен достъп до всякаква информация, да не знаеш, си е срамота, казва Мърков. Внуците му също са изявени спортисти, вече извоювали шампионски титли.
За блестящата спортна и преподавателска кариера на дядо им решаваща роля е изиграл и Селскостопанският техникум. Защото не само равнището на образование било високо, но и спортът за децата. Всяко училище имало отбори, които се състезавали с тези на другите учебни заведения, ходели на първенства из цялата страна, радвали се на всяка своя победа, учели се от всяка загуба. Като в живота. Гордост и въпрос на престиж било да ти се доверят да представляваш своя техникум на състезание. Тогава преподавател по физкултура в техникума бил Атанас Пържелов, който е бил вратар в отбор „Червено знаме“ – Пазарджик, а по-късно се издига до треньор на Националния отбор по футбол на България.
„Нали си представяте с какви кадри са разполагали тогава училищата! – с нескрито възхищение отбелязва Георги Мърков. – Днес има физкултурници, които избират тази специалност само за да им е лесно. Не въвеждат децата в тънкостите, не работят за възпитаване на дисциплина и спортен дух“.
По онова време нямало специализирани спортни училища, но във всяко били организирани предостатъчно спортни клубове. Децата за тях се подбирали според физическите им данни и възможностите им. Било чест да бъдат включени в клубовете. А победа над отбора на друга гимназия носела невероятен авторитет.
„Неслучайно по това време постигнахме най-големите успехи. От техникума ме взеха в Националния отбор, станах републикански шампион, след две години станах трети на световно първенство, а на следващата година станах и олимпийски, и световен шампион. Значи аз съм имал подготовката за всичко това! Спортът и Селскостопанският техникум ме изградиха като личност“.
Образователната система от онези години не оставяла децата да си пилеят времето. Сутрин учели по програма, следобед – на задължителна занималня за допълнителна подготовка. Имали и много практика по опитните полета, градините и лозята на техникума. Свободно време почти не оставало. Болничен можело да получат единствено от училищния лекар, и то ако наистина са в сериозно състояние.
„Но ние тогава не боледувахме. Не знам как сме го постигали, но бяхме здрави и силни деца“ – допълва Мърков.
Вечерите били време за забави, танци и културни прояви. Имало и самодеен състав, който правел театрални представления.
Днес някогашните ученици от випуск 1965 са богати на спомени. Именно те ги теглят на традиционните им сбирки. Доскоро срещите са били на всеки 5-10 години. На последната, осъществена в средата на юни тази година, е решено занапред да бъдат всяко лято по същото време. Времето на абитуриентите – настоящи и бивши, но запазили младежкото в сърцата си.
