Климатичен риск при отглеждане на зимна рапица в Североизточна България

06-06-2006 г. Рапицата започва да се отглежда в България в края на ХIХ век, след освобождението от турско робство, като максимално разпространение на културата настъпва в началото на миналия век, достигайки площ около 600 хил. дка. През 30-те години рапица се отглежда на около 100 хил. дка площ, която варира по години между 30 и 220 хил. дка, а варирането е следствие от спадане на интереса след години със 100 процента измръзване на посевите или поради колебливите добиви. Районът на Североизточна България е един от традиционните за производство на рапица в миналото. Към края на 40-те и началото на 50-те години рапицата постепенно е изместена от слънчогледа, като по-сигурна за условията на района култура. През 1951 г., със създаването на Добруджанския земеделски институт край Генерал Тошево, е възложена и държавна поръчка за изследователска програма с рапицата, която приключва само след няколко години, тъй като културата е изцяло изместена от слънчогледа. През 70-те и 80-те години на миналия век рапицата за семена се отглежда инцидентно, като са отчитани площи от 200-300 дка за цялата страна, голямата част от които са семепроизводство, а семената се използвани за сеитба на площи за зелени фуражи. Нов интерес към културата настъпва през 90-те години, когато представители на чужди семевъдни къщи и преработвателни предприятия предлагат на българските фермери в региона безплатни семена от рапица срещу договор за изкупуване на произведената продукция. При липсата обаче на траен интерес рутинно преработване за масла или биодизел у нас, рапицата все още се явява алтернативна маслодайна култура за българското земеделие. Селекционните достижения в световен мащаб при тази култура са забележителни - постигната е висока продуктивност, подобрено е качеството на маслото (при изключване на еруковата киселина от мастнокиселинния му състав) и на шрота (при изключване на вредните глюкозинолати). Високоолеиновият състав на маслото го прави добра алтернатива на слънчогледовото олио за използване при високи температури и т.н. Зимната рапица е атрактивна култура за земеделското производство при нашите географски ширини от няколко гледни точки: висок продуктивен потенциал на съвременните хибриди (500 кг семена на дка); облекчена агротехника; възможност за използване на конвенционалните за зърнопроизводството машини; много добър предшественик на основната полска култура - пшеницата; вегетационен период, позволяващ добро използване на есенно-зимните валежи и приключващ с настъпването на летния валежен минимум, и пр. Разбира се, съществуват и някои технологични недостатъци, каквито са високите й нужди от минерално торене, нападенията от неприятели, чувствителността й към болести, които се разпространяват чрез растителните остатъци и необходимостта (подобно на слънчогледа) от редуване в многополни сеитбообращения. Основен проблем обаче си остава климатичният риск при отглеждане на зимната рапица. Първите агротехнически опити, изведени в условията на Добруджа, определят като оптимален срок на сеитба периода 20-30 август. Изводите от дисертационен опит на Стефанова, изведен в условията на Плевен в края на 80-те години, са, че сеитбата на културата следва да се извършва през периода 20 август-средата на септември. Причина за късната лятна сеитба при тази култура е необходимостта тя да навлезе в устойчивата за презимуване фаза от развитието си - розетка. Наше 5-годишно изследване (1999-2004 г.) показва, че периодът за извършване на сеитба е първият рисков период за културата в условията на Североизточна България. Само през две от годините на изследването условията са били благоприятни, през други две години сеитбата е извършена в условията на засушаване, а падналите през периода на никнене обилни валежи са довели до образуване на почвена кора, респ. до редки, негарнирани посеви. През една от годините - 2001, характеризираща се като екстремно суха, рапицата въобще не поникна. През същата година нямаше никнене и при другите есенници (пшеница, ечемик), но при тези култури то настъпи в края на януари, докато семената от рапица бяха загинали. От в. Фермер