В деня на българската писменост, когато всички ние се прекланяме пред делото на светите братя Кирил и Методий, във всяко българско село и град звучи прекрасният химн в прослава на българската писменост „Върви, народе, възродени!“. Текстът е написан от поета - сатирик Стоян Михайловски, а музиката е на Панайот Пипков, сътворена от него през май 1901 г., малко преди честването на 24 май.
Малцина знаят, че освен поет Стоян Михайловски е бил и изкусен сатирик, автор на десетки басни. Роден в Елена през 1856 година и потомък на стар възрожденски род, той е син на Никола Михайловски и племенник на Иларион Макариополски. Учи в Търново, а в 1872 година завършва френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград, където е съученик на Константин Величков и Симеон Радев. От 1872 до 1874 година е български учител в Дойран, а през 1875 година заминава за Франция, за да следва право в университета в Екс ан Прованс.
След завършване на образованието си той работи като адвокат, учител, а от 1886 г. е и депутат, първо в Третото Народно събрание, впоследствие е избиран и в следващи парламенти. Стоян Михайловски активно участва в дейността на Македоно-одринската организация. Той е един от критиците на Фердинанд.
Нека си припомним и част от неговите басни, написани точно преди век и половина, звучащи изключително актуално и днес.
Кираджийски кон
Куц, крантав, кираджийски (взет под наем, на кирия) кон, съгледал угоена свиня, — лежаща всред една смрадлива, кална бара. „Кажи ми, я попитал той, от свест ли си лишена? Да киснеш в мръсота, и да се цапаш, кой те кара?
Тогаз свинята отговорила: „Таз локва е гнуснава, но в тази локва, друже, аз добрувам, дебеля! Аз не ламтя за почести и за световна слава. И предпочитам в тинята, ей тъй, да си живея! Ти, както виждам, работиш, потиш се, коньо простий, но и за туй ти мязаш на една торба със кости. Ще те похвалят, знам, но пак ще си останеш кранта. Легни при мен!… Покоят е по сладък от таланта..!“
„Не, - рекъл конят – сбогом! По-добре да пусталея в почтенно звание, нежели в позора да тлъстея!“
Секира и търнокоп
Един ръждясал търнокоп, не знам къде забравен, попитал лъскава една секира - „Що блести всегда лицето ти? И аз съм от желязо уж направен, защо не съм кат тебе гладък, чист, лъчист? Отгде изхожда между нас подобна разлика..?“
Секирата тогаз отвърнала: „Аз всеки ден отивам на гората, сека дърва… Лъскавината в труда намирам аз, в труда стои, другарю мой, хубавината…“
Плъх и костенурка
Дърт някой плъх, в грабежи затлъстял, еднъжки срещнал костенурка и тъй и се присмял: „От тази костена черупка кога ще се освободиш, докрай ли ще седиш във таз черна дупка, в студений тоз затвор? Защо търпиш туй дълго робство, тоз позор?… Виж мойто жилище, на, онзи там дворец — богато украсен, потънал в светлини! Там ний живейме — аз тоест и един държавен големец“.
„Не, от съдбите си не се оплаквам аз! — отвърнала тогаз суховодната гадинка. - Аз съм свободна домакинка във сиромашки дом, но в дома си живея аз, гризане! А твойте палати са людско стежанье (имот, богатство), а твойте богатства са хорско имане!“
Мухата пита защо я мразят хората
(Баснята е посветена на българските общественици)
Мухата задумала веднъжки на пчелата: „И ти, и ази имаме крилца, и ти, и ази сме деца на същата родителка - на мощната природа. Защо тогава цял свят теб възхвалява, а мен наричат изверг на хвърчащата природа?“
Пчелата отговорила: „От цвят на цвят аз тичам да събирам аромат, а ти повсеминутно киснеш в мръсоти! … Общественици български, тоз аполог (басня на гръцки език) за вас е писан. Той е малко строг, но трябва да се каже най-после истината, когато е безмерно люта…И вие като мъдрите човеци все за идеал говорите, но с палавост нечута се въргаляте повсечасно в кал“.
