Зелени багри за цяла година

Смрика сабина (Juniperus sabina) е пълзящ храст, висок до 1 м. Има разперени клони и приповдигнати накрая върхове. Кората е пепелява до червеносива и се отделя във вид на тънки продълговати люспи. Младите клонки при смачкване издават неприятна миризма. Те са покрити с люсповидни и срещуположно наредени листчета. При младите растения и неплодоносещите клонки листата са с игловидна форма - 3-8 мм дълги. Шишарките им са дребни зърна с овална форма 5-7 мм дълги и съставени от 4-6 сраснали месести люспи. Тази смрика расте бавно и е светлолюбива. Най-често расте по сухите слънчеви планински склонове с бедни почви, образувайки малки, но гъсти групи. Гореспоменатия храст е високодекоративен, газоустойчив и пълзящ. Той се използва за групови насаждения в откритите тревни площи и алпинеумите.
Обикновената синя смрика (Juniperus communis) взависимост от условията може да добие размерите на храст или дърво. Иглите са с линейна форма дълги 8-20 мм с бодливо заострен връх. Плодовете са топчести зърна с тъмносинкав цвят, покрити с восъчен налеп. Тази смрика расте у нас единично или на групи по безлестни склонове или като подлес в дъбовите и иглолистните насаждения, като слиза до 250 м.н.в. тя е светлолюбива и невзискателен към влагата и хранителността на почвата.
Червената смрика (Juniperus oxycedrus) пък достига височина до 5-8 м. Има изправени или разперени клонки и е с гладка сивокафява кора. Иглите са твърди, линейно бодливи до 20 мм дълги, събрани в прешлени по 3 броя. Плодовете са топчести, лъскави с кафявочервен цвят. Този вид цъфти от ноември до април следващата година. Червената смрика е широко разпространен вид в цялата Средиземноморска област. У нас се среща в Южна България. Този вид расте върху бедни, плитки ерозирани почви на припечни изложения.

Тисът (Taxus baccata)е вечнозелено дръвче или храст с яйцевидно цилиндрична много гъста тъмнозелена корона. По плоските си 2-3 см дълги игли наподобява елата, но неговите са по-меки, по –широки и по тъмно зелени и без белезникави линии. Кората на стеблото е червеникавокафява и се лющи на тънки плочки. Тисът цъфти от втората половина на февруари до началото на май, а плодовете узряват през същата година от август до ноември. Той е един от най-бавнорастящите видове, който се разклонява добре, затова често се използва в изграждането на живи плетове, бордюри и оформяне на единично засадени храсти: с кълбовидна, конусовидна, цилиндрична или друга форма на короната чрез подстригване.
Тисът се среща на различни сухи терени. У нас расте най-често върху по-влажни силикатни почви. Той изисква висока атмосферна влажност и непонася големи температурни колебания. При много силни студове през зимата страда от измръзване.

Цефалотаксус друпацеа (Cephalotaxus drupacea) е от семейството на тиса. Той е ниско дръвче или храст и идва от Централен Китай и Япония, където се среща между 700 и 2600 н.в. като подлесен елемент в сенчести и влажни гори. Този вид има внезапно стеснени дълги от 2-5 см сърповидно извити плоски игли. Отгоре те са тъмнозелени, а отдолу светлозелени. Образува пирамидална корона. Бавнорастящ вид, сенколюбив вид, който се размножава чрез сезена, които се засяват през есента. Използва се за единични и бордюрни насаждения.

Цефалотаксус фортуней (Cephalotaxus fortunei) пък расте над 2300-2800 м. н.в. също под големите дървета. Има обаче по-дълги игли - 5-8 см, отгоре тъмнозелени, а отдолу с две бели линии. Също има пирамидална корона. Расте бавно и има нужда от влажен климат. Размножава се със семена, които се засаждат през есента. Използва се както за единични, така и за бордюрни насаждения.