Субсидирането на селското стопанство често предизвиква спорове в рамките на Световната търговска организация и една от водещите пречки за по-бърза либерализация на търговията в глобален мащаб. Наливането на публични ресурси в сектора нарушава равния старт между конкурентите, а в същото време практически субсидира потребителя в една страна с парите на данъкоплатеца в друга. В контекста на дебата за бъдещето на Общата селскостопанска политика (ОСП), основен довод срещу ограничаването на публичната подкрепа е съществуването на солидна такава в трети страни. В тази връзка експертите от ИнтелиАгро проследяват мястото, на което е поставен ЕС на „световната карта на субсидиите“.
Според публикувания наскоро доклад на OECD за публичните политики в селското стопанство, средният размер на общата публична подкрепа за сектора в ЕС за периода 2014-16 г. е близо 116 млрд. щатски долара годишно. Това е под наполовината от сумата, която се заделя в Китай – 25- милиарда долара. Но е повече от тази в САЩ – 88 млрд. долара. Следват Япония с 50 млрд. дол. и Индонезия – 27 млрд.
Абсолютните стойности на изразходените за селско стопанство средства обаче не казват много и за да направим адекватно сравнение между нивото на субсидиране в отделните страни, е необходимо да го разгледаме на фона на размера на сектора във всяка една от тях.
Предвид природните условия не е изненада, че сред обхванатите в изследването страни, четирите с най-високо съотношение на публичната подкрепа спрямо брутната добавена стойност, създавана в сектора, са Швейцария, Япония, Корея и Норвегия.
Веднага след тях се нарежда ЕС, където субсидирането се равнява на над 40% от БДС – най-висок показател сред всички водещи производители на селскостопанска продукция в света. Малко по-нисък е този дял в САЩ – 37%. Положително все пак за Общността е, че за разлика от Щатите ролята на публичната подкрепа за сектора намалява с повече от една четвърт за последните 20 години. Макар абсолютният размер на общата подкрепа в Китай да е най-висок - 255 млрд. долара годишно, относителният ѝ дял все още се равнява на около 26% от БДС. Въпреки това тенденцията в един от ключовите глобални производители и вносители на селскостопанска продукция е притеснителна. Това е една от малкото страни, където ролята на субсидирането расте и то със забележителни темпове – делът му в БДС се увеличава 3,5 пъти за последните 20 години.
На другия полюс са страни като Нова Зеландия, Австралия, Украйна и Бразилия (въпреки повишеното субсидиране през последните години). Още през 80-те години на ХХ век Нова Зеландия прекратява всякакви директни плащания към стопаните в страната и отделя само символична сума за определени публични услуги. Път, по който от няколко години върви и Австралия.
Положителна е тенденцията ролята на публичните средства в селското стопанство да намалява като цяло за страните-членки на OECD – от 60% от БДС през 1995-97 г. до 39% за периода 2014-16 г. Понижение на показателя има в 12 от общо 25 страни в обхвата на изследването, докато той расте в 9.
Картината за Европейския съюз що се отнася до зависимост на стопанствата от субсидии също далеч не изглежда розова. Около 20% от общите им приходи се формират от директни трансфери на средства по линия на публични политики в сектора – най-висок дял сред всички водещи конкуренти в глобален мащаб. Показателят е двойно по-висок от този в САЩ, където значително по-голяма част от бюджета за земеделие се насочва към социални програми за храни, а не директно към фермите.
Пазарната ориентация на стопаните в ЕС е в пъти по-ниска от тази не само в Нова Зеландия и Австралия, но и в Украйна, Бразилия, Канада и др. Все пак е важно да се отбележи, че преди 20 години субсидиите са били доста по-голяма част от приходите на фермерите в Общността – над една трета. И тук глобалната тенденция е за все по-голяма роля на пазарните приходи в стопанствата за сметка на публичната подкрепа. Отново най-ярко на това контрастира Китай, където делът на субсидиите във входящия паричен поток на фермерите нараства, макар и от ниска база, пет пъти в последните две десетилетия. В Турция 28 на сто от приходите на стопанствата идват от държавните помощи.
Въпреки ниската си степен на субсидиране селското стопанство се утвърждава като структуроопределящ сектор в износа на редица страни – Нова Зеландия (64% от общия износ), Бразилия (39%), Украйна (38%), Австралия (18%), Чили (18%), Канада (12%) и др. В ЕС този експорт обаче е между 7 и 8 процента.
Интересна е не само съпоставката между степента на субсидиране между отделните страни, но и тази между различните селскостопански суровини. Най-зависими от субсидии са ориза (специфично насочената публична подкрепа е над една трета от общия приход на стопанствата от културата), памука (30%) и захарта (24%). Между другото и трите не са сред структуроопределящите в европейското земеделие и потребителите в Общността са по-скоро косвени бенефициенти на публични средства от трети страни. Сред произвежданите почти изцяло на пазарен принцип попадат и такива, които са важни и за българското селско стопанство – слънчоглед, ечемик, яйца.
За 15 години впечатляващ е пътят на либерализация в пазара на млякото – от близо 40% дял на субсидиите в приходите на млечните стопанства до около 15% за периода 2014-16 г. Свиване ролята на специфичното подпомагане се наблюдава при почти всички суровини в обхвата на анализа, а средната стойност на показателя намалява с 5 процентни пункта до 10%. Дефицитът на рапица в последните години, породен от промяната на регулациите при горивата, води до значително по-високи стимули за отглеждането ѝ. Делът на специфичните субсидии в общите приходи на стопанствата от нея расте седем пъти от началото на века досега.
*Забележка: За страните в обхвата на анализа. Не включва подкрепа на общо основание – на ха обработвана земя, например, а само такава за конкретното производство.
Изводите от оповестените от OECD данни разкриват несъстоятелността на поне три мита, които от години циркулират, когато стане въпрос за реформа на ОСП и либерализиране на търговията с трети страни:
Селското стопанство извън ЕС е значително по-субсидирано
Намаляването и дори пълното елиминиране на директните трансфери към фермерите ще се окаже пагубно за конкурентоспособността на глобалния пазар
Селскостопанската продукция от трети страни е с дъмпингови цени поради субсидирането и затова продължаването на ограниченията в търговията с тях е наложително
